Петър Бобев - Жрицата на змията

Той остави съкровището и се отправи към нея с най-милата си усмивка.

— Ела, красавице! Ти ще бъдеш най-хубавото цвете на Рио. Ела де!

Атлиан изкрещя:

— Махни се! Ще се удавя! Вече мога да се удавя. Спасих ги!

Тогава видя, че водата се оттичаше бързо, че беше опразнила стълбището. Девойката се втурна надолу. Фернандо я настигна до самия вход. Посегна да я хване, но тя се извърна рязко и го ритна. Докато той се гърчеше, подпрян на стената, девойката отмести тежкото резе и отвори вратата. Оттам изведнъж бликна човешкото множество.

Фернандо разбра. Нямаше смисъл. Трябваше да бяга, да се отървава, да отърве и плячката си. Той притича, все още сгърчен от болка, грабна златния къс и заедно с Камюс се намъкна в отвора.

— Там! — сочеше девойката. — Откраднаха слънчевия диск.

Никой не се спусна подире им, никой не ги догони. Преуморени от борбата и преживения ужас, амазонките бързаха да се измъкнат навън, да спасят децата си. Те притичваха по стълбите, излизаха на открито и там, останали без сили, сядаха по стъпалата на капището, по уличната настилка, по каменните изваяния. От обичайното им самообладание не бе останала ни следа. След страшните преживявания те вече не бяха амазонки, а обикновени майки, разтревожени, смутени. Изчезнал беше вождът, който ги държеше в робско подчинение с деспотичната си власт.

Те приказваха възбудено, припомняха си станалото, безпокояха се за бъдещето. Защото техният върховен жрец ги бе проклел. Бе поискал да ги унищожи.

И ако не беше Атлиан…

Майките притискваха още по-плътно децата към гърдите си и се озъртаха боязливо. Какво ли им тъкмеше още? Защото знаеха — той нямаше да прости. Никога не бе прощавал.

От подземния храм излязоха Боян и Доналд Джексън, понесли на ръце Атлиан. Амазонките се струпаха край нея смутени.

— Добре съм — усмихна се тя. — Никога не съм била по-добре. Преродена. Само малко изморена.

В това време на площада дотича задъхана амазонката, която бе заместила убитата жрица на слънцето.

— Върховния жрец е мъртъв! — провикна се тя отдалече. — От целувката на кротала. Божествената смърт.

Джексън грабна санитарната чанта.

— Веднага! При него!

Жрицата го поведе към пирамидата, а някой пошепна зад гърба му:

— Дано бъде късно!

Завари го така, както бе паднал върху размотаната мумия. Опипа пулса му, дишането. Наистина късно. Трупът се бе вкочанил.

Джексън напусна потресен Залата на вечността и се върна на площада. Там му посочиха дома, в който бяха отнесли дъщеря му да се съвземе от преживяванията на страшния ден. Девойката лежеше върху постеля от ягуарова кожа. Лежеше усмихната. Руменина бе заляла отново страните й.

Още с влизането си Жрицата на слънцето й се поклони ниско.

— Привет на теб, Върховна жрицо! Върховния жрец е вече в страната на сенките.

Девойката отговори по същия начин — с малко надути, пресилени слова, както обикновено разговаряха помежду си в Свещения град тия отгоре:

— Не мога да приема тази чест. Плещите ми са много слаби за бремето, което полагате върху тях.

Без да вдигне лице, жрицата възрази тихо:

— Заслужаваш я по сан и доблест. Ако не беше ти, народът ни щеше да загине.

Атлиан отказа решително:

— Не настоявай! Не съм от вашето племе. И ще си ходя. Ще последвам баща си и своя любим. Затова ти ще се нагърбиш с тежката отговорност. Ти ще поемеш скиптъра на Върховния жрец…

Когато Жрицата на слънцето излезе да съобщи на народа волята й, Боян каза:

— Ще ми се да поостанем малко тук, докато довърша проучванията си…

Джексън го прекъсна:

— Има нещо по-значително и от науката — човешкият живот, животът на злочестите момчета. Ние обещахме да ги спасим. Затова сме длъжни час по-скоро да тръгнем, да организираме спасителна експедиция от лекари. Всеки загубен ден може да означава смъртта на едно дете.

Намеси се и Атлиан:

— Татко е прав. Да си призная, аз се боя да напусна своя град. Защото не познавам вашата страна…

— Нашата — поправи я Боян.

— Нашата — повтори тя. — Страхувам се. Но ще дойда. Трябва. Аз съм и тук, и там. И с вас, и с тях.

Боян наведе глава усмихнат.

— Да вървим! Още утре! А проучванията си ще довърша после, като се върнем.

Атлиан хвана ръката му.

— Ще се върнем ли?

— Разбира се. Аз открих тази тайна. Искам да я разбуля докрай. Да разбуля хилядолетната тайна.

Девойката тръгна към изхода.

— Да го кажем на народа!

Амазонките още стояха на площада. При появяването й всички коленичиха безмълвно.