Петър Бобев - Жрицата на змията

Колко тежко е да знаеш, че след твоята смърт хората ще продължават да живеят, да дишат, да обичат и мразят. А сега? Сега е спокоен. Знае. Когато изчезне той, след него няма да остане никой. Ще изчезне и народът му. Със своето проклятие. Как не е знаел досега, че само така ще сложи край на проклятието, ще стане истински благодетел на племето си. Ще събере всички в Царството на сенките, в Царството на блаженството.

Там няма болести, няма мъки, няма страдания. Има равнодушие. За какво друго щастие говорят белите? Какво ли е тяхното щастие?

И там, в онова царство отвъд, неговите поданици ще го срещнат с благодарствено ликуване, не с ропот както днес, не като разбудени оси. Ще го срещнат и ще му благодарят, че ги е отървал от тоя свят на мъки.

Той отвори очи.

— Атлиан! Чуваш ли? Ида! Ида при тебе!

Златната маска мълчеше, вперила безучастен поглед в безкрая.

Той простря ръце напред, насочи поглед към спящата змия, зашепна, устремил натам цялата си воля — волята на хилядолетните змийски заклинатели.

— Ела! — мълвяха бледите му устни. — Ела, божествени, и влей благодатта на покоя в моето сърце! Изпрати ме там, където ме очаква моят народ, изкупил греха си в последното изпитание с водата. Ела!

И ето змията трепна. Нагъна се, запълзя. Покатери се на пиедестала, хлъзна се по колената му, обви раменете му и изправи съскаща глава пред лицето му.

Жрецът неволно потрепера.

Нима — вече?

Но стисна мускули. Жребият беше хвърлен. Нямаше връщане. Народът му беше мъртъв. Закъде е водач без народ? А и да можеше, не би ги спасил. Щеше да им прости само в смъртта. Живи, те бяха вероотстъпнички, надигнали глас срещу водача си, опълчили се срещу властта му, усъмнили се в неговата непогрешимост. Всичко би простил, не и това. Десетки години — послушни, неми. И изведнъж сега, пред смъртта му — това. Непокорство, метеж… Не би им простил. Да въстанат срещу волята му, забравили, че дори когато е изгубил властта над живота им, той има власт над смъртта им. Жрец на живота — така се провъзгласи белият жрец. Добре. Какво им помогна той? Не можа да устои срещу него, срещу жреца на смъртта. Навярно и той, нещастникът, е вече мъртъв.

— Хайде, божествени! — прошепна жрецът през стиснати челюсти. — Готов съм.

С мълниеносен замах немият кротал го клъвна по устната, после отскочи назад и изпълзя надолу, скри се някъде между мумиите, сякаш потресен от това, що бе извършил.

Жрецът усети парещата болка на проникналата отрова. Ужасът скова гърлото му.

Значи — край! Край!

Щеше да види своята Атлиан там, където няма да бъде Родригец. И все пак — край!

Пред мисления му поглед отново премина целият му живот, прелетя набързо, с един-два спомена, с една-две картини, като сриваща се полица с бронзови ръкописи.

Целият му живот.

Отдавна. Кога ли е било това? И било ли е? Малко момче, затворено в тъмна стая, където няма никакъв ръбест предмет, където и каменният нар е заоблен, където не може да проникне ни прилеп-кръвосмукач, нито комар. Майка му е с бяла кожа, една от последните бели жени в Свещения град. Трепери над него. Но не за дълго. Един ден я донасят от лов на носилка безжизнена, ухапана от змия. Никой не плаче. Казват му, че там, където е отишла тя, е по-добре. И той им вярва. Вярва — досега. Когато я изнасят от дома, не го пускат да я последва. Той трябва да стои в тая стая, в тази тъмница. А момчето иска да играе, да тича, да лудува. Иска слънце, светлина. И винаги когато новата му майка излезе, то почва да лудува.

Веднъж го намират на пода с пукната глава сред локва кръв. Но жив. Хлъзнал се е, като е скачал. Тогава разбират, че е предопределен. Да оживее след такава рана, без да изтече всичката му кръв, това значи — предопределен. Извеждат го за пръв път навън. За пръв път той вижда слънцето, на което е обречен. Струва му се, че ще ослепее, когато поглежда в огненото му лице. Чувствува неговата мощ. Отиват в Храма на слънцето и го предават на сгърбения белобрад старец, който е излязъл да го посрещне. Там, при него, живее десет години. Десет години учи писмеността на бронзовите плочки, тълкува свещените книги, гадае по вътрешностите на жертвените животни, служи на свещените змии, върху площадката над Слънчевия храм следи движението на небесните светила. И когато старият жрец сяда на трона си в Залата на вечността, младият заема неговия сан. Думата му е неотменима, всяко негово желание — закон. И той властвува над своя народ, уверен в себе си и в осъществимостта на всяко свое желание. Наоколо се простира джунглата, в която живеят низшите. Това е целият свят. Легендите споменават за други земи и народи, но той не мисли за тях. Стига му неговият свят. Животът му изтича така, в неоспоримо господство над нечувано покорен народ. Темето му оголява, брадата му се прошарва. И тогава открива Атлиан, неговата Атлиан. Единствената девойка с руса коса. Жрицата на змията. Изведнъж той разбира, че за него тя значи всичко, че цялата му власт, целият му народ не струват колкото един неин нежен поглед. А за нея, уви, той е старец! Тя го уважава, както жрица уважава върховен жрец, но само толкова. Нищо повече. Той е вече старец. А младостта дири младост. Жрецът има двама ученици, двама младежи със здрава кръв. Една нощ и двамата умират от подозрителна смърт, ухапани от змия. Той пак остава сам. Единствен. Без съперници, сигурен за своята власт, за своята любов. Готов е на всичко, за да я спечели, да я запази за себе си. Ала нищо не помага.