Петър Бобев - Жрицата на змията

Никой!

Горкият Жак! Не е лошо момче. Но няма късмет. Защо му трябваше да идва тук? Защо трябваше да преплува морето с акулите, за да научи тая тайна, която ще му струва живота? Никой, който я знае, не бива да остане жив. Защото тогава тя няма да бъде тайна. А богатството няма да бъде само на Фернандо.

Жалко за тебе, Жак!

Но…

Твоят живот ще трае до устието на Скритата река, до срещата с Машингаши. Само ще отнесеш златото. И толкова. Нямал си късмет.

В този миг Фернандо зърна Върховния жрец, който се връщаше към Храма на змията. Бразилецът изтича незабелязано назад и се скри до Камюс.

Жрецът вън! Какво означава това, тая нова загадка?

Белобрадият старец влезе в светилището с бавна стъпка. Очите му гледаха с безумен блясък, разсеяни и злобни, невиждащи, отправени някъде далече, отвъд каменните стени. Пред входа на подземието той спря. После махна с ръка и почти тичешком се върна назад, прекоси площада и хлътна в някакъв отвор в основата на пирамидата.

От листата излетя неголяма черна птица с три бели ивици върху крилата и се спусна лакомо върху мравешкото множество. Едрите насекоми попълзяха и върху нея, но тя се подхвърли на най-близкия клон, опоска се от впилите се в перата й мравки и отново кацна сред блестящата жива река.

Утита я погледна със завист. Защо и той не е птица? Защо няма крила?

Всичко изглеждаше загубено. Отпред всепомитащият мравешки поток, отзад пълчищата пиранхи! И едните, и другите — жадни за неговата плът.

Прелетяха още няколко птици-мравелови. Иначе тъй плашливи, сега те се въртяха край човека, сякаш не го забелязваха. Бързаха да се заситят с любимото си лакомство. Прехвърчаха, цвърчаха радостно.

А живата лавина все прииждаше и прииждаше. Гората почерня. Лианите се отрупаха с черни гроздове. Клоните нависнаха, облепени с пъплещия хищен товар. Превиха се, почнаха да се чупят. Милионите очи, които се взираха в нещастния индианец, ставаха милиарди. Целият свят се превърна в пъплещи блестящи очи, долу, горе, встрани — отвред само челюсти и очи, които го разглеждаха с почти разумна жестокост.

Нещо изскърца над главата му. Утита се извърна рязко. Едно дърво, израсло върху подкопания бряг, затиснато от тежестта на плъзналите мравки, бавно се наклоняваше към реката. Радост грейна в очите му. Балсово дърво! То не потъва. Нямаше какво да мисли повече. С няколко скока той прегази живата река и се метна върху дървото. Неговият тласък ускори падането.

Балсата се стовари с плясък във водата. Корените й като стопръста ръка откъртиха голяма буца пръст. Само няколко по-тънки корена останаха да я придържат към брега. И по тези корени се втурнаха да се спасяват уплашените дребни хищници.

Течението повлече падналото дърво, накъса и последните корени. Пръстта се разсипа във водата и олекналият ствол заплава надолу, следван от глутница злобно озъбени пиранхи. Утита изтърси от тялото си последните мравки, които впиваха яростно острите си челюсти в кожата му. Цялото му тяло гореше от подлютените им ранички.

Нищо! Това щеше да мине. Нали отърва живота си? Нали не остави оглозгания си скелет там, до скелетите на ленивеца, на боата, на игуаната? Той отчесна един клон и опита да отклони сала си към насрещния бряг. Това му се удаде трудно. Все му се струваше, че се отдалечава, вместо да се приближава към целта. Но когато видя, че талвегът се оказа зад гърба му, надеждата порасна, усърдието му се върна, удвои се.

Спасявайки се от нахлулата вода, върху ствола изпълзя огромната личинка на дървосека-гигант. Утита не можа да се откаже от неочакваното лакомство. Тлъстата личинка позасити глада му. Можеше да продължи борбата с течението.

Не след дълго салът му опря в брега. Утита се прехвърли по нависналите клони на сухо и пое нагоре, срещу течението. Той забеляза опасната подриодора в последния момент. За щастие успя да замахне с кола си тъкмо когато тя се хвърляше към прасеца на крака му. Отхвърли я на няколко крачки, но изтърва оръжието си. Змията налетя пак, приготви се за повторен скок, а човекът стоеше насреща й напълно обезоръжен. Той отстъпи крачка, две, три. Змиите рядко преследват. Но подриодората беше побесняла от ярост. Не го остави. Догони го със злобно съскане.

В тоя миг през мъховете се мярна втора змия, три метра дълга. Утита се вцепени. Сега накъде? Без да го погледне, голямата змия нападна подриодората, вплете се в нея мълниеносно. Двете се вкопчиха в един премятащ се жив възел.