Петър Бобев - Жрицата на змията

Утита не изчака изхода на боя, а притича по брега далече от полесражението. В голямата змия беше познал яростния змийски изтребител, смока мусурана. Знаеше, че мусураната накрай щеше да победи и да нагълта отровната змия. Такава беше храната й: каскавели, подриодори, копиеглави куфии, неми кротали.

Както тичаше, избърса с длан студената пот, избила по челото му. Беше се отървал от жестока смърт.

Той пак спря. От земята се подаде прекрасно нашарен гигантски дъждовен червей. Утита се наведе и го издърпа от дупката му. Червеят се заизвива в ръцете му като млада двуметрова боа. От него става хубаво ядене. Но бавно. Иска много работа. А Утита нямаше време. С нескрито разочарование той го захвърли и пак тръгна по амазонската пътека, която най-сетне го отведе до хралупатото дърво. Пред входа личаха следи от обуща. Рядко някой белокож би забелязал тези следи. Ала Утита ги откри лесно. Лесно ги разчете. В хралупата бяха влезли Фернандо и Жак. Влезли неотдавна. Не по-рано от тази сутрин. Смачканите треви се бяха поизправили, но по тях нямаше роса. Стъпките на двамата негодници я бяха изронили.

Налагаше му се да бъде нащрек. Може би го дебнеха. Той стисна тоягата си и отмести лианите. Спря изумен. Друг проход! Още по-добре! Няма да дири подземието, през което напуснаха града.

В нишата до входа светеха два фенера с кукуйоси. Утита взе единия и тръгна напред. Все по пресните следи достигна входа, отмести каменната врата и се изкачи по стъпалата, по които вече шуртяха потоци вода.

Какво ли значеше това?

Нямаше време да си обяснява всяка загадка в този чуден град. Свикнал беше да го приема такъв, какъвто ги е, с всичките му странности, с всичките му неразкрити тайни. Предпазливо, безшумен като истински индианец, той достигна изхода в горното капище. Надникна и замря. На десет крачки пред него стояха враговете му. За Утита вече враговете на белия брат бяха и негови лични врагове.

Да ги нападне ли с тоягата веднага, или да ги проследи, да издебне по-удобен случай? Индианецът не решава бързо. Той мисли много, мисли бавно. Няма защо да бърза. За разплата има време. И ягуарът не бърза. И змията. Дебнат, прокрадват се. Но когато решат, действуват мълниеносно. Тогава няма спасение.

Утита неволно ги подслуша. Чу как Фернандо излъга:

— Всички са долу, в Храма на змията. Празнуват. Затова няма да чакаме. Ще претърсим пирамидата. За тях празник и за нас празник.

Жак Камюс се съгласи бързо.

Без да се предпазват повече, двамата излязоха на площада. Утита се прокрадна подире им и ги проследи с поглед, скрит в сянката до входа. Грабителите наистина отидоха към пирамидата, спуснаха се в стария кладенец и изчезнаха.

Тогава той чу приглушените писъци, които долитаха откъм отдушника. Пристъпи натам предпазливо. Ослуша се. Не приличаше на празник. Бе живял дълго сред амазонките, познаваше ежедневието им, познаваше донякъде и празненствата им, ако можеха да се нарекат така неразбираемите обреди на жестоката им религия. Винаги строги, въздържани, те не крещят така. Безмълвни в живота си, те не позволяват и на децата да изразяват шумно своите болки.

Тогава? Каква беше тази безредна глъчка?

С разтуптяно сърце той погледна надолу. Нима бяха те, нима двамата разбойници бяха сторили това? Този подъл капан?

Вътре загиваха жени, деца!

Ето той видя Атлиан и Боян върху гърба на Свещената змия. Видя до тях и Белия шаман. Те също го съзряха. Замахаха с ръце. Той не чу какво викат. Сред врявата на обезумялото множество, сред писъците на давещите се деца, сред кънтящото ехо на просторната зала не можа да различи гласовете им.

Разбра само едно. Видя го с очите си. Водата се надигаше. Ако не им помогнеше той, всички щяха да загинат. Всички.

Махна им с ръка и бегом прекоси площада. Влезе в първия дом. Намери помещението, където пазеха малкото си покъщнина. Оттам измъкна едно въже, видя му се късо, настави го с друго и все така тичешком се завърна пред отдушника.

— Чакайте! — провикна се той отгоре. — Чакайте!

Нямаше значение дали са го чули.

Утита завърза здраво въжето за парапета и го пусна в отвора. То достигна водната повърхност. Боян се изправи върху гърба на змията, залови се за него и запълзя с ръце нагоре.

Метър, два, три, пет! Задъхан, той спря да си почине. После отново се заизкачва.

Улисан, Утита не забеляза Фернандо, който бе излязъл на площада да провери дали всичко е в ред, докато съдружникът му претърсваше подземията на пирамидата. Но бразилецът го съгледа, видя спуснатото въже и в миг прецени: трябваше да му попречи. Незабавно! Иначе богатството щеше да му се изплъзне от ръцете. Иначе трябваше отново да се завърне с подвита опашка в колибата си край Амазонка, за да препродава сушени глави.