Петър Бобев - Жрицата на змията

И ето, недоспали, уморени, гладни, те гледаха как ивицата черно небе бързо просветва. Смолистите вълни на реката засияваха с огнените отражения на зората, докато накрай отново придобиха златистия си цвят. Маймуните-ревачи проточиха тъжните си псалми.

Внезапно двамата дигнаха очи, уплашени от изпукване на клонка над главите им.

— Куанду! — рече Фернандо. — Бодливо свинче!

Жак кимна.

— Туземците го обичат много. И аз съм ял…

Фернандо откърши със силните си ръце един клон, окастри страничните му вейки и запълзя нагоре. Бодливото свинче, някакво странно смешение от прасе, таралеж и лисица, стоеше на един висок клон и размахваше заплашително настръхналата си опашка. Фернандо не успя да го достигне. Тъкмо под него стъблото беше голо и безклонесто. Той се озърна. Трябваше да се сдобие с по-дълъг кол, да достигне жертвата си. Но куандуто не го дочака. Изкатери се още по-високо. И там, убедено в недосегаемостта си, се залови да огризва младите листенца.

Внезапно на същия клон скочи една дива котка, запълзя дебнешком, примъкна се откъм гърба му. После се метна върху му, като целеше да сгризе корема му. Но не й се удаде. Куандуто я посрещна с удар на опашката си, подобна на бодлив боздуган. Макар и наранена от несполучливия опит, нападателката не се отказа от борбата. Кой знае откога не бе яла! Подхвърли се втори път. Сега бодливото свинче й подложи настръхналия си гръб. Тя се дръпна назад, като съскаше диво. В устата й стърчаха начупените шипове на опасната плячка.

— С тия бодли ще умре от глад — рече Камюс.

Котката не поднови нападението. Подви опашка и отстъпи заднишком. Фернандо замахна с кола, ала не улучи и нея. Тя само изфуча насреща му и се изгуби в листата.

Те се спуснаха на земята, протегнаха се, разкършиха схванатите си стави. По телата им пробягнаха тръпки от хлад. Сутрин в джунглата става много студено, като във влажна изба.

В този миг видяха броненосеца. Едър като угоено прасе, наметнало сякаш на шега кожа на кайман, то пристъпваше лениво върху късите си крака и налапваше от време на време намерения бръмбар или гъсеница.

Камюс се поколеба.

— Казват, че яде трупове. Затова натрупват върху гробовете грамади дърва.

— Дори да е така — отвърна Фернандо, — пак ще го изям.

— И индианците не го закачат. Вони.

— Нищо!

Но броненосецът го усети. Наведе се и заработи бързо с ноктите на предните си лапи, сякаш не живо същество, а машина за ровене, мощна сонда. Дупката нарасна толкова бързо, че докато Фернандо притича, беглецът се зари в нея, потъна в земята. Бразилецът опита да разкърти входа, почна да мушка с кола. Напразно. Броненосецът бе избягал по тунела, който си бе издълбал сам.

Жак се обади:

— Я остави! Да свършим по-важната работа. Няма да загинем от един ден глад.

Фернандо се изправи.

— Прав си! Но… все пак друго е с пълен стомах.

Двамата влязоха в пирогата, натиснаха греблата.

Насочиха се към отсрещния бряг, като се взираха до болка в смълчаните храсталаци. Какво ли им тъкмеше тази тишина? Каква ли нова опасност, нова клопка?

Сега, когато бяха изгубили златото, сякаш отново бяха станали хора, бяха забравили враждата.

Край тях се гмуркаха ято змиешийки, най-добрите плувци сред птичето царство. Само пингвините може би дирят по-добре. Ту една, ту друга птица вирваше опашка и потъваше в дълбините. Понякога изчезваха всички вкупом. Водната повърхност опустяваше. Но не за дълго. Те изплуваха и нагълтваха уловената риба, потопени до шии във водата. Така приличаха повече на водни змии, отколкото на птици. Изведнъж всички змиешийки като по команда изскочиха във въздуха, засилиха се с патешките си крака и полетяха ниско. Накацаха по-горе, на десет метра срещу течението, и отново се заловиха с риболова. Когато лодката достигна брега, Фернандо каза:

— Слез ти! Огледай пътя! Ако има опасност, скачай до мене. Аз оставам за това, готов да греба веднага. Да не губим време.

Жак го изгледа озадачен. Пак ли му кроеше нещо? Но какво можеше да прочете в това измамно, мъжествено красиво лице? Нямаше друг изход. Фернандо стискаше така греблото, че всеки миг можеше да го превърне в убийствено оръжие.

„Използува ме като опитно животно — помисли си Жак. — Така някога в древността робите са проверявали ястията на господарите си, за да ги предпазят от отрова.“ Ала що можеше да стори? Надигна се и скочи на брега. Озърна се, надникна зад храстите, изкачи се нагоре. Нищо. Гората изглеждаше безлюдна. Само сребърните звънчета на птицата-звънар ехтяха мелодично от зелената висина.