Петър Бобев - Жрицата на змията

Някъде от задните редици се обади дързък глас:

— Никое същество в джунглата не живее като нас. То или живее, или умира. А ние? Ние само страдаме. Вярно е, само мъка…

Върховният жрец се обръщаше ту на една, ту на друга страна, разтреперан от гняв, стиснал юмруци, забравил величественото си държане.

— Млъкнете! — крещеше до пресилване той. — Не предизвиквайте боговете!

Укротена от погледа и жестовете на жрицата си, чудовищната анаконда се полюляваше монотонно над нейната руса глава.

Тогава пак заговори Доналд Джексън. Множеството стихна, проникнато от уважение и боязън.

— Аз съм се срещал и е други народи на света — каза той. — Не съм виждал по-смели, по-трудолюбиви жени от вас. Не знам други, които да заслужават повече от вас щастие. А вие? Понесли бремето на някакво истинско или измислено проклятие, вие само страдате безропотно. Вие не умеете да се смеете. Тук не видях нито една усмивка дори върху детските личица. Докога така? Докога впрочем ще изкупвате тази въображаема вина? А аз ви казвам — това не е никакво проклятие, а болест. Кръвта ви е болна. И ние, белите магьосници, можем да я победим. Само моята сила не стига. Трябва Да доведа и други. Както спасих своята дъщеря, така ще спасим и вашите синове. Отговорете! Аз чакам! Искате ли момчетата ви да не умират?

Десетина гласа отвърнаха дружно:

— Искаме, то се знае!

— Искате ли да израстват при вас, да станат момци, хубави здрави мъже, които няма да се крият в мрачните подземия, а заедно с вас ще работят, ще ходят на лов? Искате ли?

— Искаме! Искаме!

Той извиши още повече глас:

— Досега вие не сте били това, което е вашето предназначение. Вие не сте били жени, но винаги, без дори да го съзнавате, сте мечтали само за това, да бъдете жени. Щастливи майки на щастливи деца, вместо сурови амазонки. Любов и дом, и деца — и смях! Много смях! Това искате вие. Кажете, така ли е?

Цялата зала закънтя от невъздържаните им викове като отприщен бент:

— Така е! Помогни ни!

Застанала между баща си и любимия, Атлиан мълвеше просълзена:

— Любов… дом… деца. И смях!

Човешкото множество в залата се разлюля, зарева. Протегнаха се ръце, свити в юмруци. Надигнаха се заплашителни гласове:

— Върховни жрецо, освободи ги! Искаме синовете ни да живеят!

Надеждата се бе пробудила в изсушените им от отчаянието души. Човешката надежда. За любов, за дом, за смях! Тя избухваше като гейзер, като всепомитащ вулкан. Надеждата ражда бунта. Безизходността е майка на подчинението. А чужденците бяха събудили надеждата — и бунта.

Никой вече не чуваше прегракналите крясъци на Върховния жрец. Забравили го бяха. Амазонките спуснаха в каменната яма въжетата и измъкнаха осъдените на смърт. Жрецът разбра. Това беше краят. Краят на неговата власт. И на живота му. Живот без власт не е живот. Беше победен. Нямаше мощ да ги спре. Той се втурна към изхода с приспаната змия в ръце, като си пробиваше с мъка път през екзалтираната тълпа и се заканваше.

— Вероотстъпнички! Ще ви накажа! Ще ви платя!

Измъкна се и затръшна подире си тежката врата; залости я със здраво резе. После се спусна в страничното подземие и там натисна един бронзов лост. Тогава се изправи.

Беше ги наказал.

Беше запушил оттока на водата, която се стичаше от змийските глави. Нивото й вече само щеше да се надига. Щеше да залее целия храм. А храмът имаше един изход, току-що заключеният изход.

Край!

Той тръгна по стълбата нагоре. Излезе в надземното капище, отби се до отдушника, наведе се през каменния парапет и надникна вътре. Заприщената вода се надигаше бързо. Вече заливаше първите редове на амфитеатъра. Обезумелият народ се изтегляше назад. Хората се блъскаха един в друг, пищяха децата, а водата ги догонваше уверена и безпощадна.

Щяха да загинат. Всички! Осъдил ги беше.

И никой нямаше да се спаси!

Жак Камюс и Фернандо Бендейра преживяха още една тежка нощ в селвата. Какви ли не зверове ги посетиха по време на съня им върху разчаталеното дърво! Всъщност това не беше и сън, а някаква кошмарна дрямка, прекъсвана от чести заплашителни стрясквания. Най-първо ги навести боа, пропълзяла безшумно от клон на клон. Когато тя се отказа от хищните си намерения, по дънера се изкатери пума. Но сепната от неочакваната среща, навярно вече заситила глада си другаде, тя се метна на съседното дърво. Вампирите цяла нощ кръжаха наоколо в безшумните си зигзаги. И макар че нещастните бегълци се събуждаха всяка минута и ги пропъждаха с гневни ръкомахания, летящите хищници все пак успяха да опитат кръвта им. Нито Фернандо, нито Жак усетиха нараняванията. Само тънките кървави ручейчета по вратовете им подсказваха, че коварните кръвопийци ги бяха издебнали. А облаците москити се отделиха от тях чак преди зазоряване.