Петър Бобев - Жрицата на змията

Нещастникът скачаше, тъпчеше с крака, а на мястото на всяка смачкана мравка извираха хиляда нови. Прииждаха, прииждаха, надигаха се. Черните очички на настъпващите смъртоносни нищожества го гледаха умно и зло, сякаш милиони очи на едно-единствено безпощадно и знаещо чудовище, което пълзеше из гората и го обхващаше в хилядите си пипала. Във всяко вперено око той прочиташе по една смъртна присъда. Милиони очи с милиони смъртни присъди.

А зад него пиранхите довършваха всяка твар, която потърсеше във водата опасение от ненаситната жива лавина.

Боян се събуди в тъмницата. Горе през малкия прозорец се процеждаше бледата дрезгавина на приближаващия изгрев.

Значи, още беше жив. Още! Докога ли? Наистина какво ли стана с боата, ще го повали? Сама, по своя воля ли го нападна, или я бе повикал оня коварен старец? Не току-тъй изсвири с уста. Не току-тъй го залъгваше със заплахите си. Но защо след това го бе спасил? Нали целеше това — да го унищожи? Тогава? Имаше два отговора — или само заплашваше със смърт без сериозно намерение, или пък… го бе запазил, за да го умъртви пред всички, за назидание, да изпита повторно насладата от унищожението му. Едно от двете…

Чу се познатият шум от сандалите на пазачките. И ето те отново дойдоха.

— Стани! — заповяда тъмничарката. — Върви със стражите!

Той се подчини. Последва ги по извитите стълби до първото разклонение, където се отбиха вляво, слязоха надолу няколко стъпала и внезапно се озоваха в Храма на змията.

Огромната зала светеше, огряна от танцуващите пламъци на запалените жертвеници. Амфитеатърът беше запълнен от амазонки: жени, девойки и малки момиченца — цялото население на Свещения град. Но никой не го погледна, никой не показа ни жал, ни омраза. Дори момиченцата, надвили детското си любопитство, стояха с наведени очи като суровите си майки. Грозна, заплашителна тишина. Сякаш залата беше пуста. Само плясъкът на водните струи от каменните змийски глави кънтеше със звучно ехо.

Стражите го поведоха към кладенеца. Когато достигнаха пиедестала на жрицата, го вързаха с въже и го спуснаха долу, до басейна на змията. После изтеглиха въжето.

Боян остана сам.

„Прилича на гладиаторска арена — помисли си той. — Само че по-малка, колкото е населението на Свещения град.“ И в тая арена той щеше да играе важна роля. Но каква? Близостта на басейна подсказваше нещо. Такава ли участ му готвеха? Косата му настръхна. Нима щяха да го принесат в жертва на Свещената змия? Очите му се приковаха като хипнотизирани в огледалната водна повърхност.

Амазонките мълчаха, окаменели като статуи. Явно, чакаха.

По стълбата се зададе нова процесия. Стражите доведоха до ръба на кладенеца Доналд Джексън и го спуснаха с въжето. Мисионерът възкликна:

— Бояне, ти тук! А Жанет?

— Коя Жанет? — запита археологът.

Джексън се поправи:

— Атлиан.

— В ръцете на амазонките — отговори унило Боян. — Но точно къде, не знам.

Лицето на мисионера побледня.

— И тя? Пленница?

Той опря чело в каменната стена.

— Значи, всичко е било напразно?

После се обърна рязко.

— Но нали успяхте да избягате?

Боян се усмихна горчиво.

— Върнахме се да те дирим.

— Заради мене! — Джексън прехапа устни. — Пак виновен като някога…

Боян го изгледа в недоумение.

В този миг…

Двамата осъдени вдигнаха едновременно очи.

Атлиан!

Смъртнобледа, с разплетени коси, сломена от скръб, тя пристъпваше боса по каменните стъпала, следвана от Върховния жрец. Надолу, все надолу. Без да погледне настрана, без да я погледне някой. Тя спря на своята площадка и се отпусна на колене.

— Атлиан! — извика младият мъж.

Той се изправи до стената и опита да се покатери нагоре, но пръстите му не успяха да се задържат в малките неравности, не му позволиха да достигне пиедестала. Доналд Джексън не се мръдна, остана така, опрял гръб в стената. Стоеше, устремил ужасен поглед в приведената жрица.

— Жанет! — мълвяха напуканите му устни. — Моя малка Жанет!

Върховния жрец се изправи над девойката, облечен в разкошна тога, обшита със скъпоценни камъни. На челото му блестеше златна урея с образа на ням кротал, в чиито очни дупки светеха прекрасни рубини. Змията — символът на царското могъщество, на всепобеждаващата власт, заплахата за враговете.

Истински ням кротал лежеше отпуснат като мъртъв на ръцете му, отрупани със звънтящи гривни.

Кръглият отвор на тавана просветля, поруменя, загоря като огън, който се разпалваше все по-буйно, докато накрая небето се превърна в разтопено сребро. В светлината на деня избледняха неспокойните сияния на жертвениците. В този миг отгоре долетя познатата утринна музика. Пееха каменните изваяния от пирамидата на Слънцето, пееха хилядолетния псалом на своя бог, изявяваха тържествената радост на своите създатели пред победата на светлината над мрака. Тогава и амазонките запяха. Тихо, монотонно, с невидими помръдвания на устните, превърнали се и те самите в такива каменни статуи. А странната песен се усилваше, сякаш не пееха неподвижните живи жени, а студените стени резонираха тайнствения химн, който проникваше през грейналия отвор. После всичко утихна. Навън бе замлъкнал и каменният хор, замлъкнал до новия изгрев, до новата победа на животворящия бог.