Петър Бобев - Жрицата на змията

Овладя го непреодолимо желание да запали огън. Духовете като зверовете бягат от огъня. Искаше светлина!

Разумът му едва го възпря, разумът, който му напомняше, че в мрака пламъците ще го издадат на враговете, които обхождаха брега.

Някой излая над главата му. Утита дигна поглед. Отгоре, на тънка лиана, стоеше кривокрак кинкажу, някаква чудновата смес от невестулка и маймунка. Събудил се бе вече. Няколко закъснели пчели се прибираха с тихо бръмчене в тесния отвор на хралупата си. Кинкажуто ги чу. Спусна се надолу, като се придържаше в клоните с опашка, и се настани пред прелката. Подуши оттук-оттам, опита да досегне меда с език, но като не успя, провря опашката си в кошера и тозчас я извади с откъснато парче пчелна пита. Изсмука меда, изплю восъка и отново намъкна чудната си опашка-ръка в отвора.

Утита се покатери на дървото. Достигна почти до върха, седна на един страничен клон и се привърза към него с лиани. Опита да заспи. Ала сънят не идваше. Защо ли? Дали поради неудобното легло, или поради дебнещите отвред горски духове?

Наистина, кой дишаше в тила му? Кой го докосваше с безплътни пръсти? Прилепът-кръвосмукач или…

Утита беше приготвял своите тсантси, както го учеше баща му. Но все пак дали ги бе правил както трябва? Дали не бе сгрешил нещо? Дали бе спазвал целия пост? Дали бе успял да подчини духовете на убитите врагове?

— Утита! — пошепна си той сам. — Не те ли е срам! Още ли не си станал човек? Толкова време живееш с белите, а мислиш за зли духове! Стегни се! Недей да трепериш! Какво ще кажат съседите ти, ако те видят така? Утита трепери… Стегни се! Утре ще те заведа на още по-опасно място, сред живи врагове, с плът, със здрави ръце, които пускат отровни стрели, с отровни змии. Какво ще правиш тогава?

Така осъмна. Над него листният покрив поизбеля, процедил заревото на утрото в бледозеленикави сияния. На десетина метра над главата му се открои горният етаж на гората, току под краката му, наподобили развълнувано зелено море, се накъдриха върхарите на долния етаж. Гора над гората! Две отделни, различни гори, със свои дървета, свои паразитни растения, свои животни, събрани по някаква прищявка на природата, сблъскани в едно от изобилието на влага и топлина. За Утита това беше естествено. Само тъй трябваше да бъде. Той не бе виждал друга гора. Свлече се долу на земята и продължи пътя си. Там, под първия горски етаж, още не се бе съмнало. Нощта все още не отстъпваше. Но накрай зората победи. Утринният здрач разгони мрака към най-гъстите усои. Тъмният тунел на джунглата все повече просветваше. Заплашителните сенки попиваха в шубраците, сякаш се изпаряваха. Резедавата дрезгавина се просмукваше в листния свод, разтваряше се в спарения въздух, затрептяваше в нежни сияния по цветовете на едрата бегония. От черната мътилка изплуваха причудливите дънери на дърветата, из общата синьо-черна маса на листата се избистряха отделни петури, открояваха се рязко като изрязани със своите форми, засияваха в хилядите отсенки на разкошната зеленина.

Джунглата се събуждаше. Нощните хищници се прибираха в бърлогите. Майчуните-ревачи начеваха утринния си концерт, от който кънтяха земята и небето. Сякаш на всяко дърво се бе сврял по един побеснял ягуар. Папагалите оправяха перата си, като не преставаха да бърборят. Гукаха гълъби. Бръмваха пчели и колибри.

Утита бързаше. Защото другарите му се нуждаеха от неговата помощ. Изведнъж острият му слух долови тихо стенание. Той отмести една лиана. В краката му, сгърчена на земята, лежеше Кецала, оплискана в кръв.

— Утита! — промълви тя. — Ти ли си, Утита?

Той се наведе. Позна я е мъка.

— От какво е това, Кецала?

— Фернандо… — простена тя. — Блъсна Кецала… В реката… И там пиранхите… Кецала ще умре, Утита…

— Няма! — рече той. — Утита знае целебни листа. Ще те отнесе до града…

— Няма нужда, Утита! Фернандо направи добро на Кецала. Сега тя ще отиде при своите деца… Ще се махне от тоя свят, от тоя лош свят… Че какво хубаво е видяла Кецала? Само мъка… Мъка… Кецала и другите като нея — тия отдолу — копаят, сеят, ходят на лов, трепят се, а отгоре седи той, Върховния жрец… Все недоволен… Все иска още… Иска… Иска… Джунглата настъпва… Ние сечем дърветата, подпираме порутените храмове, укрепваме стените — борим се срещу запустението… И защо? Душа не ни остава… А той все заплашва… Все изкупление?… Докога ще изкупваме?

Тя пое дъх.

— Погребах пет момчета… Защо Върховния жрец не позволи на Белия шаман да спаси последния ми син? Защо? Аз питам… Всички питат… Защото всички искат синовете им да живеят… Всички… И ако не ги е страх… Ще се вдигнат, ще напуснат и града, и жреца…