Петър Бобев - Жрицата на змията

А беше тъй гладен!

На височина пет-шест метра той съгледа няколко плода на филодендрон. Покатери се по лианата и още там, горе, ги нагълта лакомо. Озърна се за още. Но не видя. Пред очите му се белееха само няколко току-що разцъфтели цвята, подобни на кала.

Утита се свлече надолу недоволен. Вкусните плодове не го заситиха. Само раздразниха охотата му за ядене. Той отчесна няколко палмови покълнеци, лапна една гъсеница и продължи да се озърта… Диреше по-едра плячка да засити глада му. Знаеше, сега му трябваха сили. Много сили. Предстоеше му нещо изключително, нещо, за което до преди няколко седмици не би дръзнал да помисли — да се вмъкне в страшния град при безпощадните жени без мъже, за да спаси другарите си.

Индианецът не се запитваше трябва ли да им помогне, или не. Дори не допускаше, че има друг изход — да свърне назад, за да се прибере в своята гея, да пази своя дом и своите близки. Не можеше да допусне, че щом веднъж се е врекъл, можеше да се откаже. За него врагът беше само враг, приятелят — само приятел. Да бъдеш приятел в охолство, когато се пие маниоково пиво, е лесно. Трудното е да останеш приятел в бедата, при изпитанието.

Той се оглеждаше, търсеше — няма ли да се мерне някоя игуана, боа, та дори жаба, някоя водосвинка или какво да е по-едро животно, което става за ядене?

И изведнъж видя. Костенурка! Тя се мъкнеше с разкривени крака по тинята, дирейки място да снесе яйцата си. Утита се метна отгоре й като харпия. Обърна я по гръб и я повлече навътре в гората. Там набра съчки, сух мъх и лишеи и удари огнивото. После пъхна живата костенурка в разгорелия се огън. Нямаше с какво да я убие. Тъкмо сега се канеше да заостри на огъня един бамбуков прът.

Когато от огнището се разнесе примамващият дъх на печено, Утита издърпа костенурката настрана. Едва я изчака да изстине, откърти коремния й щит и я заръфа лакомо. За индианците няма нещо по-вкусно. Седем гозби в една съдина — тъй казват те. Супа, крачета, яйца, очи, чер дроб, вътрешности — какво ли нямаше в обърнатата дълбока коруба? Нахрани се пребогато и отново пое на път, вече въоръжен с бамбуковото копие. Но скоро опря пред един тесен поток. Само три гребвания стигаха да го преплува. Въпреки това не посмя да нагази. В непозната вода не се влиза така. Преди това трябваше да се убеди, че няма пиранхи.

Една водна змия прекоси потока. Добър признак. Където се въдят хищните риби, водните змии изчезват. Но и това не беше съвсем сигурно. Налагаше се още една проверка. Решителна. Утита убоде пръста си с трън и изтърси бликналата капка кръв във водата. Втора, трета капка. Кръвта щеше да привлече дяволските риби. Пак нищо! Чак тогава Утита се спусна във водата. Гребна с лявата, гребна с дясната ръка. Вече посягаше да се залови в изпречения корен на отсрещния бряг, когато видя тъмнозеления гръб и оранжевия корем на електрическата змиорка.

„Тембладор! — помисли си той. — Тя също носи смърт.“

Другото не беше важно — нито как го бе усетила с електрическия си уред, нито защо го нападна, щом като не беше нейна плячка, нито каква беше тая нейна мощ, която може да срази и най-силното животно. А и не го знаеше. Не можеше да го проумее.

Опасната риба го докосна съвсем леко. Той дори не я усети. Електричеството й се пръсна в тялото му, оглуши го, парализира го. Пред очите му стана много светло, сякаш бе погледнал направо в слънцето след цял ден път в сянката на гората. Почувствува, че потъва, а нямаше сила да попречи на това. Крайниците му висяха безсилни, омекнали, безполезни. И все пак нагонът за живот надделя. Преди да се възвърне съзнанието му, което да даде разумните си заповеди, тялото му опита да се спаси само. Дробовете му не изпуснаха набрания въздух, ръцете безсъзнателно се вкопчиха в издадения корен, удържаха главата му над водата, докато дишането се върне. Тялото му продължаваше да се гърчи от електричеството, с което бе наситена водата. Наоколо се гънеха и мятаха мълниите си не една, а цял орляк змиорки, сред които плуваха с обърнати кореми няколко риби и водната змия.

Все още зашеметен, Утита успя да се измъкне наполовина на брега. Повече не можа, а остана така, легнал по очи с увиснали над реката крака.

Когато се опомни, вече се смрачаваше. Той се надигна. Потърси място за спане.

Нощта затисна джунглата. Настъпи тъй бързо, както винаги край екватора, като лавина от мрак, запълни всяка пролука между дърветата и всяка падина, ослепи го и удави душата му в ужас. Утита сякаш забрави всичко, що бе придобил в последните години, превърна се отново в предишния суеверен дивак. Забрави, че тъй викаха не злите духове, а ревачите и совите, че тъй безшумно прелитаха прилепите, че тъй дращеха с нокти по дънерите ягуарите, че тъй тракаха с челюсти кайманите.