Петър Бобев - Жрицата на змията

— Това заслужава! — промълви той. — Заслужава всичко. Защото дава всичко: щастие, сила, всяка земна радост.

Едрите брилянти ръсеха водопади от пъстроцветни искри, цели взривове от ослепителни дъгички.

Той скочи внезапно.

— Хайде!

Без да си кажат ни дума повече, двамата поеха скъпоценния товар и се върнаха отново на амазонската пътечка. Подсвиркванията на преследвачките им бяха заглъхнали. Гората ехтеше с обичайната си глъчка. Скрибуцаха цикади, цвърчаха птички, провикваше се тукан, бърбореха папагали, някъде далече виеха маймуни.

И двамата знаеха, че вече са врагове. Но не можеха да се разделят, не можеха и да се унищожат. Никой от тях, дори атлетът Фернандо, нямаше сила да носи сам откраднатото съкровище по такъв път. Свързваше ги алчността по-здраво от всичко друго. Правеше ги неразделни. Камюс се досещаше. Имаше опасен съдружник, много опасен. Безскрупулен. Знаеше. Щом стигнат в някое селище, Фернандо ще се опита да се отърве от него тъй, както опита да премахне и Боян. При спомена за станалото по тила му отново полазиха тръпки. Тръпки на смайване и ужас. Каква беше тая гигантска змия? Каква тайнствена власт имаше над нея младата жрица? И все пак, добре, че девойката отиде да спасява възлюбения си, а не пусна чудовището подире им. Иначе вече нямаше да съществува нито Камюс, нито Фернандо, нито щеше да им трябва повече богатство… Атлиан успя да отърве археолога. А след това? Къде отидоха? Дали нямаше да ги преследват, да им отнемат съкровището? Щяха ли да разберат, че той, Камюс, не е виновен?

Защо ли впрочем мислеше за тях? Та те бяха тъй далече! До него сега вървеше Фернандо, по-опасен от ягуар, от кайман, по-коварен от ням кротал! Камюс съзнаваше ясно, трябваше да се махне от него, да не го среща повече, да го не вижда. А нямаше сила. Златото го примамваше, не го пускаше, хипнотизираше го, влечеше го след себе си като прикован с най-здрава верига. Съзнаваше, че трябва да избяга, ако искаше да остане жив, а не можеше, нямаше воля. Мъкнеше се замаян подир тежкия метален къс.

Не метал, а магия! Тъй рече жрецът: „То е вашият бог!“ Наистина — бог! По-властен от всеки друг бог!

Фернандо засвири тихо с уста. Не губеше настроение, не се тровеше от черни мисли. Не познаваше разкаянието. По-право разкайваше се, че вместо да тласне лодката, не разби черепа на Боян. Знаеше, че само мъртвият враг не е враг. А той не обичаше живи врагове. Само за това съжаляваше. Трябваше да бъде по-предвидлив, по-внимателен с тая сладка дивачка. Но нищо! Всичко щеше да се нареди. Сан Фернандо нямаше да го изостави. Щеше да му помогне както винаги досега.

Изведнъж той се разсмя:

— Жак, ако можеш да се видиш!

Камюс се обърна намръщен.

— Ако можеш да се видиш! — повтори Фернандо. — И ти като Разпнатия. И ти, и аз носим своя кръст по Голгота. И ние сме изранени от тръните, окървавени. Само че нашият кръст е златен. Ще ни осигури не небесния, а земния живот… Кой живот предпочиташ ти — този или оня?

Французинът не отговори. Не разбра шега ли беше това, или заплаха. Извърна глава и продължи напред.

Пътеката ги отведе до един въжен мост, прострян върху тесен, но буен поток. Фернандо и Жак тръгнаха по него предпазливо. Под тежестта им въжетата проскърцваха заплашително. Отдолу клокочеха забързаните вълни, от които им се завиваше свят. Сякаш самият мост политаше срещу течението. И двамата неволно дигнаха очи да не гледат запенените струи.

От водата се измъкна пъргава видра и се залови да разкъсва уловената риба. Камюс настръхна, като позна жертвата й — пиранха. Значи, и това. Не само прогнилият мост, не само буйният поток…

Изведнъж нещо изпращя. Мостът се разтърси. Кръстът се изплъзна от ръцете им и плесна долу. Камюс се обърна. Фернандо висеше над водата, уловен с ръце и крака за въжето. Една гредичка се бе счупила под тежината му и кракът му бе хлътнал в празното.

Без да мисли, забравил враждата, французинът стисна здраво въжения парапет, хвана спътника си и го изтегли горе. После двамата излязоха разтреперани от умора на отсрещния бряг.

В тоя миг чуха глас:

— Бледолики, не мърдайте! Стрелата ми не пропуска.

Те се обърнаха. Пред тях стоеше амазонка с изпънат лък. Познаха я. Това бе майката, чийто син погребаха вчера. Фернандо премисляше бързо. Умееше да използува всяко човешко чувство, всяка моментна слабост.

— Нещастна майко — рече той тихо, като разпери примирен ръце. — Не ти ли стига смъртта на твоя син?

Видя влагата в очите й и добави: