Петър Бобев - Жрицата на змията

Коридорът свърши, задънен с едно пространно помещение. За таван му служеха няколко гигантски каменни плочи, подпрени с мощни кариатиди във форма на груби, недодялани змии. Атлантите, както и всички, които са се учили от тяхната архитектура, не са познавали свода. Тази мисъл само се мярна в съзнанието му и изчезна, стопи се в другата мисъл, която го владееше — да спаси любимата и другарите.

В дъното на залата, седнал в каменен трон, стар белобрад мъж пишеше с метално острие върху бронзова плочка. Над главата му висеше кристален полилей с кукуйоси. Отстрани, върху каменни рафтове покрай стените, лежаха натрупани безброй бронзови плочки.

Библиотеката!

Боян се задъха от вълнение. Такова съкровище! Толкова скрити тайни! Дирени цели векове от хората. Те лежаха пред него, чакаха да проговорят. А насреща му стоеше човекът, който имаше властта над тези мъртви, патинирани плочки. Да проговорят или да мълчат. Човекът, който криеше ключа на тези тайни. Един жесток, безчувствен старец. Цялата му осанка, дори когато не подозираше, че го наблюдават, излъчваше величие, ум — и някаква дива, спотаена страст. Лъхаше злобата, жестокостта на обречеността.

Боян влезе безшумно.

— Пред мен е върховният жрец, нали? — промълви той с пресъхнали от вълнение устни.

Жрецът вдигна глава. С едно неуловимо движение устните му изпуснаха кратък писклив звук.

— Охо, значи, Родригец се върна! — възкликна той.

— Аз не съм Родригец. Не познавам никакъв Родригец.

— Все също. Няма значение. И ти си като него. Знаех, всички ще се върнете. Кезалкохатли не лъже. Тъй ми го каза с езика на жертвеното животно. Никой няма да избяга. И аз ви чакам.

Значи, и това — и тук гадания по вътрешностите на изтърбушени животни.

Боян заговори бързо, задъхано:

— Жрецо, защо искаш да ни убиеш? Защо не ни пощадиш?

Старецът го стрелна изпод вежди. Погледна изопнатото му лице, опънатия лък. Но не трепна. Не каза нищо. Чакаше.

Боян добави:

— Ти си жрец, това значи служител на знанието. И ти търсиш истината, и аз. Искам да открия истината за твоя народ, за да му помогна.

Оня мълчеше упорито, втренчил в очите му студения си поглед.

„Опитва да ме хипнотизира“ — помисли си Боян, раздразнен, че не можеше да го разговори, да го убеди, раздразнен най-сетне от това, че не се решаваше да пусне стрелата в гърлото му и изведнъж да сложи край на всичко.

— Защо искаш да ни убиеш? — почти извика той. — Нямаме никаква вина пред никого, дори пред тебе и пред твоите сурови закони. Чужденецът, когато идва като приятел, е винаги добре дошъл.

— И когато убива ли? — подметна жлъчно старецът.

Боян се оживи:

— Който е виновен, нека понесе заслуженото. Но защо трябва да страдат и невинни?

Жрецът почти извика от злоба:

— Защото са бели. Защото ще доведат други бели. И ще унищожат народа ми. Надяваш се, че не знам какво са направили твоите братя с всички, които са им повярвали, така ли?

Боян четеше в студените му зеници такава жестока решителност, че дори дъхът му пресекна. Този твърдоглав жрец не можеше да го разбере. Див фанатик! Вярваше само в своята правда. Другият нямаше право. „Ти си враг — викаха очите му. — А врагът никога няма право!“

Щом е така… Боян вдигна лъка, опъна тетивата.

— Жрецо, помисли! Нямам друг избор. Обещай, че ще ни пощадиш, че ще ни позволиш да си идем! Ако не — ще пусна стрелата в гърдите ти.

Устата на стареца се сгърчи в злобна усмивка.

— А ако обещая и не изпълня обещанието си?

— Ще го удържиш. Ти си жрец. Но за всеки случай аз ще те следвам със стрелата зад гърба ти, докато не видя другарите си свободни, докато не се намерим вън от всяка опасност.

— И убийците ли?

— Тях ще съдим… Ала преди това ще чуем и тяхната дума…

Жрецът продължаваше да гледа към Боян, по-право не в него, а някъде отвъд, далече-далече.

Изведнъж той изсъска злобно:

— Родригец, сладкодумен си. И дързък. Но ще умреш.

Боян насочи решително стрелата.

— Ще броя до три. Ако не се съгласиш, ще те пронижа. Едно, две…

В тоя миг нещо жилаво впримчи със стоманена сила краката му. Боян изтърва оръжието си и се строполи на пода. Връхлетялата боа бързо го омота с убийствените си навивки. Ставите му пропукаха, дробовете му изпуснаха всичкия си въздух, очите му изскочиха от орбитите…

Щом стигна до брега, Утита тръгна пеша в посоката, накъдето се бяха отправили със змията Боян и младата жрица. Върху неустойчивия балсов дънер не би могъл да се справи със силното течение. Но дори за него, за родения в джунглата, това пътуване беше тежко. Жестока, неприветлива, гората не пускаше никого. Лианите го заплитаха като телена паяжина, забиваха в него хищните си нокти, раздираха кожата му. Скоро цялото му тяло се покри с дълбоки драскотини. Краката му се разкървавиха от ударите в скритите сред мъховете коренаци. По тялото му се издуваха като черни израстъци насмукалите се кърлежи и пиявици. Той нямаше време да ги маха от себе си. Като се напиеха до насита с кръв, те сами падаха на земята.