Петър Бобев - Жрицата на змията

Свършила зловещото си дело, змията изпълзя обратно в ръцете на Върховния жрец, отпусна се, заспа.

Атлиан се изправи.

— Сега вече съм свободна! — промълвиха пресъхналите й устни. — Мога да отида при своите.

Тя се отпусна по стръмната стена надолу. Боян и баща й я поеха с ръце.

— Татко! — промълви девойката. — Бояне! Мили!

Двамата мъже плачеха с глас. От амфитеатъра се носеше глух ропот.

Гласът на жреца отново прокънтя:

— Волята на боговете е изпълнена. Остава Кезалкохатли да получи жертвите си. Сега е редът на двамата чужденци да умрат.

Атлиан почувствува как силите и бавно отпадат. Почваше да й се вие свят. Дишането стана мъчително. Смъртта наближаваше.

Жрецът надигна каменния чук и удари в стената. Един удар! После три един след друг! И отново! И отново!

Залата занемя.

И ето сред кипналия басейн изплува страховитата глава на Кезалкохатли. Свещената змия се надигна, огромна, заплашителна, достигна основата на амфитеатъра, изсъска срещу смразеното множество. После се наведе, та погледна от високото с огнените си очи обречените жертви. Беше прегладняла, нямаше търпение да чака.

С последни сили Атлиан простря ръка и й заговори нещо на своя език. Заговори ту ласкаво, умолително, ту заплашващо, удари с длан по каменната плоча.

Отгоре народът следеше със затаен дъх мъчителната драма.

Чудовището се поколеба. Разлюля огромната си глава, зафуча. Ала не нападна. Забави се.

Изведнъж Боян се сети:

— Аз нося санитарната чанта! В нея има противозмийски серум!

В следния миг мисионерът вече държеше в треперещата си ръка спасителната спринцовка. Атлиан дори не усети убождането. Висеше отпусната в ръцете на двамата мъже. Забравили наложената от традицията сдържаност, амазонките надничаха отгоре, очакваха чудото.

Най-сетне противоотровата надделя. Човешкото знание победи впръсканата от змийските зъби смърт. Атлиан усети как й става по-леко. Пулсът й се усили. Гърдите задишаха по-спокойно. Ужасните болки в ухапания крак изчезнаха. Мъртвешката бледност на лицето й се замени с прилив на руменина. Тя отвори очи, надигна се, огледа близките си, после отправи очи нагоре, към другарките си и към изумения жрец.

Не можеше да повярва.

— Жива ли съм още? — пошепнаха устните й.

— Спасена си, дете мое! — отвърна Джексън, като притисна главата й до гърдите си. — Дете мое!

А Боян покриваше ръката й с целувки.

Сред множеството се понесе шепот:

— Магьосник! Велик магьосник! Той ще ни погуби!

Атлиан извиси глас:

— Не бойте се! Баща ми наистина е магьосник, но магьосник на живота, не на смъртта…

Джексън разбра. Трябваше да използува момента, да го използува веднага, преди озлобеният жрец да се опомни.

— Аз нося живот — каза той. — Вие видяхте. Аз обещавам живот и на вашите синове. Вчера предложих помощта си на вашия жрец, но той отказа.

Тълпата зашумя. Но щом жрецът се обърна, всичко утихна.

Тогава заговори Боян:

— Ние искаме от вас само едно. Да ни пуснете. След дъждовете ще се върнем, ще доведем много жреци, още по-велики магьосници. Ще опитаме да спасим момчетата ви. Вие видяхте чудото с Атлиан.

— Вярно е! — обади се някакъв нерешителен глас. — Всеки ухапан от Свещения кротал умира.

— А аз съм жива! — намеси се бодро девойката, обхваната от надежда, че би могла да спечели своя народ, когото познаваше добре. — Както спасиха мене, така ще спасят и синовете ви.

Без да им даде възможност да се опомнят, Боян добави:

— Ето вашия жрец! Кажете пред него — изпълнявахте ли както трябва повелите на вярата, неговите повели?

— Изпълнявахме! — отвърнаха няколко гласа.

— А какво ви помогна вашият жрец? Той искаше от вас само да изкупвате едно отдавнашно престъпление. Дори да е вярна легендата за мъжеубийките, какво сте виновни вие? Защо трябва десетки поколения след това да страдат? Отговорете — каква е вашата вина?

Амазонките заговориха разпалено. Жрецът грабна едно копие от стоящата до него пазачка и го хвърли надолу. Но неумелите му ръце не улучиха.

— Млъкнете! — кресна той. — Млъкнете!

Атлиан извика още по-силно:

— Вече няма да мълчим! Ще говорим! Нека чуят всички! Нека съдят!

После се обърна към множеството:

— Сестри мои! Нима не е вярно това, което казват белите мъже? Защо трябва да страдате вечно? Без да го съзнавате, вие мечтаехте за щастие. Както и аз мечтаех. Мечтаехме, а бяхме сигурни, че няма да дойде. Та ние дори не знаехме за какво мечтаем. Помислете, и индианците, и белите имат в своите езици думата „щастие“. В Свещения език няма такава дума. Има друга — „изкупление“!