Петър Бобев - Жрицата на змията

Чак тогава Фернандо напусна лодката. Преди да навлязат в гората, те я притулиха под навикналия до водата шубрак.

— Да минем през тунела, от който се измъкнахме! — предложи бразилецът.

Жак Камюс не възрази, а тръгна право нататък. Най-първо Жак, после Фернандо, двамата се спуснаха във влажния проход. Още при първите крачки съгледаха мъртвата змия.

— Охо! — възкликна Фернандо. — Чак дотук ни е следила проклетницата!

Прекрачиха подутото й тяло и продължиха напред, като плашеха със светлия сноп на фенерчето си безбройните обитатели на мрака — паяци, стоноги, гущери, жаби и бръмбари. Най-сетне достигнаха каменния блок, който затулваше входа към пирамидата. От пръв поглед личеше, че не стои както трябва. Изглеждаше наведен, полегнал настрана. И наистина, когато опитаха да го отместят, той не се поддаде. А преди това се хлъзгаше като върху маслени лагери. Скоро откриха причината. Гредата, която му служеше за ос, се бе превърнала на прах, смазана от тежестта му. А долу, до стената, се източваше малка, незабележима постройка — дълго, тънко тунелче от налепена дървесина.

— Бели мравки! — изруга Фернандо. — Термити!

Камюс кимна с глава.

— Само те могат да направят това.

Как не опитаха да отместят каменния къс. Блъскаха с рамена, опитваха да го повдигнат с кола. Напразно.

— Хайде към другия вход! — реши Фернандо. — През хралупата.

И тръгна назад.

— Проклета напаст! — избъбра той. — Хората се боят и ги мразят, но не смеят да се борят с тях. Тъй си мислят те — термитите са злопаметни. Ще те намерят и под земята, за да си отмъстят. Ще отмъстят на тебе или на близките ти.

Жак добави:

— В Гвиана видях странен надпис на един кръстопът, надпис-молитва: „Боже, спаси ни от мълнии, от земетресения, от мъчителна смърт. Избави ни от термити“.

— Разбра ли вече защо в Златния град няма дървени мебели? Затова и ние спяхме на каменни нарове. А аз смятах, че така само поддържат спартанския си дух.

След малко Фернандо и Жак излязоха от подземието, прекосиха гората, като се озъртаха страхливо, и се вмъкнаха в замаскираната хралупа.

Това подземие приличаше досущ на съседното — каменен под, стени от изправени блокове, таван от подпрени в блоковете масивни плочи, спарен въздух, членестоноги и влечуги. По същия начин се отместваше и каменната му врата.

Фернандо надзърна предпазливо. Никой. Прекрачи прага. След него се измъкна и Жак. Вратата се хлъзна безшумно зад тях. Насреща се виеше тясна стълба. Позната стълба. По нея ги бяха извели от тъмницата. Те тръгнаха нагоре. Никъде не се мяркаше човек. Чуваше се само шуртене на вода. И сред този монотонен шум — далечни стонове, плач на деца. А може би само им се струваше така след безсънната нощ, е тези изопнати нерви.

През зиналата каменна змия двамата се озоваха в светилището над Змийския храм. Камюс не посмя да пристъпи по-нататък.

— Да изчакаме тук! — предложи той смутен. — Зад статуята. През нощта ще си свършим работата незабелязано.

Но Фернандо се поколеба. Смътно подозрение се прокрадваше в съзнанието му. Струваше му се, че градът е опустял. Тук по-рано маршируваха цели отреди пазачки, по улиците бързаха угрижени амазонки. А сега? Тишина. Само клокоченето на водата. И тая неясна глъчка, далечна, приглушена. Имаше нещо. И той трябваше да го разкрие, за да го използува, когато стане нужда. С презрителна гримаса Фернандо остави съдружника си и излезе на улицата. Площадът изглеждаше съвсем пуст. Пусти зееха входовете на отсрещните сгради.

А тези стонове, този плач! Отде ли идваха? Сякаш изпод земята. Той достигна отдушника на Змийския храм. Ясно! Ето откъде. Какво ли ставаше? Навярно непозната дивашка церемония. Съвсем предпазливо той надзърна вътре. Охо! Мисълта му тозчас прецени чудесната възможност. Водата заливаше амфитеатъра. И в нея плуваха, блъскаха се, струпани една до друга, стотици амазонки. Злочестите майки опитваха да изтеглят момиченцата си върху последната площадка, но и там водата ги достигаше. Децата се притискаха към каменната стена и пищяха жално. Вече нямаше къде да отстъпват. Сред обезумялото множество се огъваше огромната анаконда.

Фернандо се усмихна доволно. Сан Фернандо пак му помогна. Сега пътят е съвсем чист, свободен. Нямаше значение как са били натикани злите дивачки в този капан. Да речем, че това е сторил пак Сан Фернандо. Важиото беше това, че градът е беззащитен, напълно в неговата власт. Със златото, с диамантите, с всичките си богатства. Всичко е негово. Колкото може да отнесе. Цяла златна мина. Той ще идва тук и ще се връща всеки път, когато пожелае, ще пренася съкровищата си. И никой няма да научи за това.