Петър Бобев - Жрицата на змията

Тичешком, от закритие до закритие, той премина площада, вдигна сопата си.

А Утита, без да подозира заплахата, гледаше загрижен как Боян се изкачва нагоре. Още малко — и щеше да се подаде над отвора. Тогава белият брат щеше да решава какво да правят, не Утита. Той навярно знаеше откъде може да се източи тая вода, знаеше как да отвори храма. И още нещо — знаеше дали въобще трябва да се помогне на жените-господарки. Та нали до вчера те бяха врагове? Как така изведнъж изпаднаха в еднаква беда? Не беше ли случайност? Нямаше ли да ги нападнат, щом се спасят?

Утита чу стъпките на нападателя много късно. Преди той да се обърне, Фернандо го блъсна с цялата си тежест. Индианецът политна, но в последния миг успя да се вкопчи с пръсти в каменния корниз. Пъргав и силен, той опита да се измъкне навън, но бразилецът го превари. Замахна с тоягата си и удари по пръстите на лявата му ръка. Утита направи отново опит да се изкатери с окървавени пръсти. Тогава Фернандо удари и дясната ръка. Замахна и към главата му. Не можа да го улучи, защото в същия миг пребитите пръсти на индианеца се изплъзнаха от корниза и тялото му полетя надолу.

Фернандо се наведе да отвърже въжето. Ала възелът беше здраво стегнат. Заяде се. В това време главата на Боян се изравни с парапета. Младият археолог, разбра какво правеше бандитът, напрегна се да се прехвърли по-скоро вън, ала не успя. Силите му бяха изчерпани. Дробовете му се задъхваха от умора. Пръстите му трепереха, едва го удържаха за въжето.

— Подлец! — извика той гневно.

Фернандо се извърна с тържествуваща усмивка. Възелът се бе поддал.

— Върви по дяволите! — изръмжа той.

Изведнъж главата на Боян изчезна заедно с изхлузващия се край на въжето…

Фернандо надзърна в отвора и убеден, че си е свършил добре работата, забърза обратно към пирамидата на слънцето. Там завари Камюс. Зачервен, запъхтян от умора и алчност, той опитваше да събори от пиедестала златния диск на слънцето. Бразилецът се залови до него. Под дружните им усилия скъпоценната емблема най-сетне отстъпи, срина се с грохот на пода. Златните й лъчи се огънаха, някои се откъртиха, но това нямаше голямо значение. Дори така, с подвити лъчи, беше по-удобна за носене.

Фернандо подвикна весело, с блеснали от алчно доволство очи:

— Хайде! Дигай!

Като хипнотизиран, без да откъсва поглед от искрящия метал, Жак го послуша. Двамата поеха слънчевия диск, помъкнаха го към изхода на храма, залитащи под тежината му, но с грейнали от щастие очи.

— Сан Фернандо си знае работата — промълви бразилецът. — Няма да изостави кръщелника си. А тоя къс злато тежи повече от кръста. Много повече.

Преодолял моментната си слабост, надвил порива на съжаление, който го бе подтикнал да отвори вратата на Змийския храм, Върховния жрец се върна обратно в пирамидата на слънцето. Притича като подгонен, сякаш бягаше от себе си, по хладните коридори, из които стъпките му прокънтяха със звучно ехо, и влезе в Залата на вечността. Строените мумии го посрещнаха с мълчаливото си безразличие, студени, недосегаеми, величествено спокойни. Те го гледаха равнодушно от златните си маски, без да се замислят каква буря кипеше в неговата душа, какъв ураган от гняв и негодувание. И омраза. Омраза към целия свят, към живота въобще, омраза към всеки, който дръзваше все още да живее.

— Вероотстъпнички! — фъфлеха сбръчканите му устни. — Като прабабите си. И те — тъй лековерни. Поддадохте се на първите измамни думи. Забравихте урока. Забравихте какво са донесли бледоликите на вашия народ.

Той стисна юмруци.

— Любов и дом, и деца — и смях! Сладкодумни лицемери! Навярно и тогава пак така — с омайни слова…

Той положи внимателно спящия кротал в краката на мумията Атлиан и се оттегли назад.

Щастие! Това искат те. Не мислят, че трябва изкупление. Изкупление. Не само за греховете на прадедите, а и за своите собствени прегрешения. Няма по-голяма вина от лековерието. Но те не се замислят за това. Искат щастие — любов, дом, деца, смях. Смейте се сега, клетвопрестъпнички! Смейте се де! Защо пищите пред надигащата се стихия? Искате радост, когато Върховния жрец няма да го има. Защото, е стар, нали? Смъртта чука на прага му! Вие чакахте той да си иде, за да се отдадете на безпътство, да забравите свещените закони.

Жрецът стъпи на гранитния пиедестал и се нагласи в празния трон до Атлиан. Изпъна се, затвори очи. Така щеше да стои във вековете, до новия живот…

Вече нищо нямаше значение. Нищо. Ни щастие, ни изкупление. Народът му го няма. С неговия край идва и краят на проклятието. Ех, можеше да бъде другояче! Новата Атлиан разбърка плановете му. И тя лакома за щастие. Не мислеше за вярата, само за себе си. А може би така е по-добре. Изведнъж всичко се урежда. С един замах. Край.