Петър Бобев - Жрицата на змията

Той я огражда срещу своите, а забравя чуждите. Като слепец разрешава на чужденец да живее в града. Защото не очаква от него заплаха за властта си, както могат да я заплашват мъжете от рода му. Забравя, че Атлиан може да види тоя чужденец. А когато разбира, вече е твърде късно. Няма спасение.

Ето я, тя седи на трона си, загадъчно мълчалива, и гледа вечността… Нетленна във вечността…

— Какво виждаш, Атлиан? — пита жрецът. — Виждаш ли, че идвам при тебе? Все така ли ме мразиш, или набрала опит в царството на сенките, вече си разбрала, че чужденецът е враг, че носи проклятие? Винаги — проклятие.

Атлиан мълчеше.

Жрецът усети страшна болка в ставите, треска разтърси тялото му, краката му изтръпнаха, станаха безчувствени, сякаш чужди, отделени от трупа. В ушите му зазвуча някаква упойваща песен. Дали така пееха каменните полубогове край храма? Нима пак беше утро?

Иде краят.

В Храма на змията всички са мъртви, скоро ще загинат от глад и момчетата, изоставени в тъмните предпазни стаи. Най-сетне ще надделее пустошта. Джунглата ще завладее Свещения град, корените й ще разкъртят прекрасните сгради, мощните им корони ще закрият всичко. Няма да остане ни следа. И тук, върху Пирамидата на слънцето, ще израсне хълм, обрасъл с гора. Ще плъзнат пълчища змии, ще зареват ягуари.

Край.

Боговете бяха отвърнали лице от неговия народ. Не се омилостивяваха от никаква жертва. Непреклонни, жестоки… А защо да не допусне, че това е тя — върховната им милост — смъртта, освободителката? Кой смъртен може да разгадае волята на боговете?

Само понякога, в най-потайните си мечти, той бе помислял и за това — с него да загине и целият свят, неговият свят. И ето тая мечта ставаше действителност. Единствената постигната мечта.

Не беше ли това милостта на боговете?

Неговата мумия ще застане редом с Атлиан и ще чака връщането на душите им, за да бъдат заедно, неразделни във вечността…

Изведнъж той се изправи.

Неговата мумия! Кой ще я приготви? Кой ще балсамира тялото му? Та нали всички са мъртви във водите на Змийския храм? Всички — и балсаматорките!

Нима тялото му ще изгние така, като животинска мърша, като низш? Нима когато душата му се прибере, няма да намери телесната си обвивка? И ще тръгне да броди прокълната из джунглата, да вие като ревяща маймуна, да оплаква загубеното си тяло.

Не! Не!

Трябва да стигне до храма, да спусне въже, да спаси само една балсаматорка. Тогава чак да умре.

Жрецът пристъпи да слезе от трона, но краката му се подкосиха и той се строполи безпомощен на пода. Нямаше сили да се дотътри дотам, никакви сили. Тялото му трябваше да се стопи, да изтлее. И когато Атлиан облечеше своето прекрасно тяло, щеше да го напусне. Може би щеше да последва някой друг, може би някой от неговите ученици. В земния живот успя да ги отстрани от нея. Как да се отърве от тях в отвъдния?

Атлиан трябва да бъде негова! Само негова! И тя трябва да остане без тяло като него…

Треперещ, скован от мъчителните болки на проникващата отрова, той допълзя до трона й, надигна се и свлече мумията на пода. После се залови трескаво да размотава насмюлените превръзки, предназначени да предпазят тялото й от разлагане.

— Или с мене във вечността — мълвяха посинелите му устни, — или пак с мене в тлението! Само с мене! С мене!

Той се примъкна с последни сили и отпусна глава върху гърдите й. Сега вече можеше да умре. Пак бяха заедно. Напук на всички. Дори тогава, когато тръгнеха да бродят из леса и да оплакват загубените си тела, той щеше да бъде щастлив. Дори и така — като прокълната душа, — щом като с него щеше да броди и душата на Атлиан. Те щяха да се реят безшумно като прилепи над гората тук, където някога се е издигал Свещения град, където са се родили, обичали и страдали. Щяха да плачат, то се знае, да вият до болка — и все пак — с нея!

Очите му се притвориха. Чертите на лицето му се отпуснаха, загубили измъчения си израз. Неочаквано блаженство заглади жестоките му бръчки. В угасващото му съзнание се мярна една последна мисъл, последен лъч в помръкващо небе.

Щастлив — и в проклятието!

С нея…

За щастие и Утита, и Боян не паднаха върху някоя амазонка. И двамата изплуваха оглушени, зашеметени, но достатъчно силни да достигнат укротената змия и да се покатерят на гърба и до Атлиан и Доналд Джексън.

А водата продължаваше да се надига заплашително. По-големите момиченца се отпуснаха да плуват редом с възрастните, а малките се вкопчиха в гърбовете на майките си. Нямаше вече къде да опрат крака. Само няколко по-слаби деца се бяха покатерили върху каменната змия.