Петър Бобев - Жрицата на змията

Докога щяха да издържат? Дори ако престанеше прииждането на водата, умората щеше да дойде. След час, след два всички щяха да загинат.

Атлиан мълчеше. Не издаваше тревогата си. Но чувствуваше, че губи власт над прегладнялото чудовище. Тя непрекъснато го потупваше по врата, нашепваше му заучените заклинания, опитваше да укроти напиращите инстинкти. Ала змията все по-често преставаше да я слуша, раззиваше челюсти, посягаше към някой плувец. Все по-често обръщаше назад глава и съскаше насреща й. Другите не знаеха нейния език, ала Атлиан разбираше. Змията беше гладна. Стомахът й искаше да се напълни. Съскането издаваше гнева й. Защо не й дават да яде?

Изведнъж Джексън се досети.

— Жанет! Ако се изправи, анакондата ти ще достигне отвора. Накарай я да те издигне! А ти ще ни отвориш.

Атлиан измери с поглед височината.

— Много е. Но да опитам. А вие?

— Ще издържим някак си.

— Добре! — рече тя. — Отплувайте настрана! Всички!

Глъчката утихна. Надеждата пак засвети в стотиците уплашени очи.

Атлиан прегърна змията, прилепи се с цялото си тяло в нея. Потупа я с длан ободрително. Посочи нагоре.

— Хайде! — промълвиха устните й. — Хайде, Кезал-кохатли! Дигни се нагоре! Още! До светлината. Иначе всички ще загинем. И ти след нас. Още! Още!

Най-сетне анакондата се подчини. Източи дългата си шия от водата, извиси я към тавана.

Всички гледаха слисани, изпълнени с боязън и надежда, как допотопното страшилище се измъкваше към висините, понесло на глава нежната девойка.

Пет, седем, осем метра!

Но не успя. Водата не издържа тежестта на изскочилото над повърхността тяло. Подводната му част потъна, а вратът му с вкопчаната в него жрица плесна обратно.

Атлиан не се отчая. Отново погали чудовищната си приятелка и отново я подкани. Анакондата пак се изправи. Този път опашката й се опря в дъното. Даде й тласък. Главата й докосна отвора. Атлиан се хвана за каменния парапет и се прехвърли навън. Опита да стане, но политна. Изтощена от преживяното напрежение и от змийската отрова, тя загуби съзнание.

Когато пред очите й денят отново просветна, девойката се надигна. Целият свят се въртеше, люлееше се, но тя напрегна всички сили. Трябваше да стане! Трябваше! Нямаше право на слабост. Трябваше да бъде силна. От нея зависеше всичко — животът на любимите й хора, на другарките й, на Кезалкохатли. Длъжна беше да ги спаси! Дори ако трябваше да умре за това!

Надникна през отдушника, махна им с ръка.

Отдолу долетя, приглушен от кънтежа на голямата зала, тревожен, гласът на Боян:

— Пази се от Фернандо!

Тя кимна с глава. Да, ще се пази!

Ще се пази — тъй обезсилена!

После се запъти към светилището, вмъкна се в каменната змия, заслиза по стълбата залитайки, опряна на стената. Стъпало след стъпало. Сякаш без край. Опомни се, когато кракът й нагази във водата.

Вода! Дотук?

А как щеше да стигне лоста на савака, докъдето имаше най-малко още тридесет стъпала? Тя знаеше на пръсти пътя, всяка извивка, всяка неравност. Здрава, можеше да се гмурне за миг. Но сега? Тъй отпаднала, замаяна от победената отрова, едва изправена на крака! При това — да се гмурка!

Тя се поколеба. Но тръсна глава решително. Стисна устни. Трябваше! Беше амазонка, жрица на змията, бяла жена! И още — дъщеря на Белия шаман, магьосника на живота!

Наведе се и се хвърли във водата. Хладината обгърна тялото й, освежи я, вля нов приток на сили. Атлиан достигна дъното, опипа с ръце, намери лоста, опря крака в плочите и дръпна рязко. Във водата всяко движение е трудно. Тялото няма устойчивост, губи опора. А силите й се изчерпваха бързо. Лостът не се поддаде. Тя опита повторно, потрети. Усети, че въздухът й свършва. Искаше въздух. Въздух! Но знаеше, досещаше се смътно, че ако изплува веднаж, не би могла втори път. Щеше да се сгромоляса без сили върху стълбището. Затова — отново! Отново — докато отвори! Каквото и да стане!

И ето лостът изскърца. Отмести се. Звукът през водата удари тъпанчетата й. Някъде под краката й, под каменните плочи, освободената стихия се втурна по отприщения канал, заклокочи.

В следния миг тя изплува над повърхността. И първият й порив беше — да се гмурне тозчас обратно, да се върне, отдето бе дошла. По стълбата слизаха, понесли златния диск, Фернандо Бендейра и Жак Камюс. Улисани в товара си, отначало те не я забелязаха. Не очакваха такава среща.

Фернандо посегна към каменния ключ за подземието. И остана изумен.

— Я къде било златното птиченце! И самичко кацва на рамото ми!