Петър Бобев - Жрицата на змията

Наоколо кехлибарената вода гъмжеше от живот — крокодили, анаконди, водни птици, летящи риби, пиранхи, костенурки. Особено много костенурки матамата. Такива безобразни твари. Корубите им покрити с мръсни пирамидални плочи, а дългите им шии с грозни израстъци като лишеи. Те плуваха край лодката в безредни пълчища, помъкнали подире си облак от нетърпима воня, и изчезваха мигновено, когато се зададяха крокодилите.

Над джунглата лежеше сънлив покой. Слънцето сипеше жар. Реката не даваше никаква прохлада. Дори отблясъците върху повърхността й изглеждаха като разжарени огнища. Сякаш слънцето се бе умножило в хиляди слънца, които приличаха от небето, от лъскавите листа по брега, от отраженията във водата. А златният диск в пирогата беше наистина оживял, превърнал се във второ слънце, което лъхаше като пещ. При едно случайно допиране до него Фернандо усети, че кожата му изгоря. Дигна се мехур. Той натопи опарения пръст във водата. Не усети никаква хладина. Повърхностните слоеве се бяха нагрели като чай.

Фернандо и Жак се нахраниха с отмъкнатите от града царевични питки и плодове. Пътуването беше досадно еднообразно. Все същата жълта река, все същото жарещо небе, все същите зелени брегове, огласяни от досадното скрибуцане на насекомите. Все същата незатихваща глъчка на джунглата.

И никаква следа от хора. Толкова по-добре! Двамата бегълци, усетиха как най-сетне сърцата им се отпускат от страха, който ги сковаваше досега — страх от фанатизма на дивачките, от отмъщението на довчерашните другари.

Свечери се. Слънцето се гмурна в зеления океан на селвата, като изригна гейзер от огнени струи. Върху помръкващото небе се открои легналият сърп на луната. Завиха зловещо маймуните-ревачи. Ето ги. Насядали по високите клони над реката, дългобрадите мрачни певци изпъваха вратовете си и ревяха. Ревяха всички — мъжкарите, увили за сигурност опашки в клоните; женските, прегърнали брадатите си рожби, и децата, които се придържаха с четири ръце и опашки в майчините кореми.

Пирогата ги отмина бързо, но преди да заглъхне техният вой, откъм отсрещния бряг го подхвана друг хор, по-многочислен и по-гласовит.

— По-добре да не слизаме на брега — рече бразилецът. — А да спим в лодката. На смени.

Жак го изгледа подозрително. Дали му кроеше нещо? Но и да не кроеше, какво да прави? Нали все някъде щеше да заспи? Или на брега, или в лодката. Дори предпочиташе лодката. Златната буца ги разделяше сигурно. Съучастникът му не можеше да я прекрачи, за да го нападне.

— Добре! — отвърна Камюс. — Да не губим време! Да вземем преднина!

До среднощ бодърствува Фернандо. След това пое греблото французинът. През нощта работата излезе по-проста. Имаше една задача — не да гребе, а да предпазва лодката от сблъскване с някой остров, от заплитане в крайбрежните коренаци. Нищо повече.

Крокодилите обикновено се спускаха подире им, други ги пресрещаха в разгънати вериги, със святкащи като въглени очи, следваха ги донякъде така, в безшумно алчно шествие, докато им омръзнеше. Тогава те се връщаха назад, сякаш ги предаваха като щафета на други глутници, които се хлъзваха от бреговете и бързаха да им пресекат пътя.

А прилепите-рибари цамбуркаха във водата като полудели и след всяко цамбуркане отлитаха с риба в дългите нокти.

На разсъмване Фернандо се събуди.

— Да бъде благословен Сан Фернандо! — рече той напевно като молитва. — Посрещнахме и тоя ден живи, здрави и богати!

Хвана веслото и загреба. Лодката увеличи скорост.

— Ех, веднъж да се измъкнем от Скритата река! — въздъхна той. — Да се махнем от тези харпии — дивачките! После ще дирим и храна.

Чак към обяд достигнаха устието. Заприщена от каменните прагове, които я отделяха от коритото на Амазонка, Скритата река се разкъса на безброй острови и ръкави. Фернандо се взря напред, в тоя лабиринт от вода и надробена суша. Внезапно той заслони очи с ръка. Тъй ли му се бе сторило? Но не! Наистина беше пирога! Едноместна! Тя прекоси ръкава между две островчета. Зад нея втора. Трета…

„Канирса! — блесна в ума му. — Дебнал е досега!“

— Завивай! — изкрещя Фернандо, представяйки си с физическа болка, в някакво жестоко предчувствие как главата се отделя от раменете му. — Надясно! Бързо!

Камюс се заозърта уплашен.

— Диваци! — задъха се бразилецът. — Пресичат ни пътя! Веднага! Надясно! Още! Още!

Засиленото пред праговете течение ги понесе бясно напред. Трескаво размахваните весла едва успяваха да ги отклонят от посоката, в която ги влечеше водата. Вече се виждаха ясно и лодките, и лодкарите с лъковете им, с татуировката, с набучените в косите им пера. Бяха седем-осем. Гребяха лудо, бързаха да ги преварят.