Петър Бобев - Отровният пръстен

— Вярно е! — зашумя тълпата.

Отдавна не бяха воювали със сколотите. Ала с галатите се биеха ежедневно, ежедневно отблъскваха безредните им набези. И не се самоизмамваха. Знаеха. Не ги отблъскваха те. Самите галати не искаха повече. Задоволяваха се с отделни набези за кражба на коне и роби. Сигурни бяха гетите, ако рекат галатите, ако връхлетят така, както умеят, никой няма да ги спре.

Дромихайт изчака те сами да се убедят в правотата му. И тогава заключи:

— Лесно е да убием един вързан пленник. Макар че не е достойно. Лесно е да изправим срещу нас опасния Агатокъл. А после? Какво ще прави Гетия срещу сколотите, срещу Селевк, срещу Агатокъл? И срещу галатите?

Виждаше, най-много ги плашеха галатите. На същото бе залагал в своите планове и Залмодегик. Само че с друга цел.

— Не е ли по-разумно друго? — рече той. — Вместо врагове, с Лизимах да станем съюзници? Вместо мощен враг, да спечелим мощен съюзник? Заедно да посрещнем галатите. След като му дадохме един хубав урок. Какво ви говорят умовете, не сърцата?

Пръв го подкрепи Троил.

— Мир! — извика той. — Мир с Лизимах!

И множеството поде след него:

— Мир!

Дромихайт вдигна ръка.

— И още нещо — добави той, вече уверен в успеха си. — От елините можем да научим много. И после да го противопоставим срещу самите тях. Как се градят крепости, как се ваят статуи, как се записват песните. И най-важното — как се води бой.

— От тях ли ще се учим! — обади се някой от най-непримиримите. — Ние, които ги бихме?

Дромихайт отвърна спокойно:

— Вярно е, бихме ги. Но с каква цена? С опожарена Гетия. Със затрупани кладенци. С отбити корита на реките. И добре, че Лизимах нахлу, след като бяхме прибрали житата. И сега ще можем пак да ги засеем. А какво би станало, ако нападнеше преди жътва? Кажете де! Ей затова ни трябва армия като неговата, строй — като неговата фаланга, в която да се разбиват като в желязна стена пристъпите на враговете. За да може зад тая стена гетите да се трудят и да живеят спокойно.

— Мир! — прекъсна го народът. — Мир!

И Дромихайт веднага даде заповед да освободял пленника, да му приготвят баня по елински обичай и най-хубавата стая на втория етаж, където се намираха царските покои. И да му предадат, че вечерта царят го кани на пир.

В града настана оживление. От селата заприиждаха тежки тракийски биги 279 279 бига — тракийска кола с шарен сандък. , натъпкани с храни и вино. Лумнаха, огньове, върху които се печаха на шишове овни и телета. Гетите облякоха празничните си премени, навред се понесоха песни и смехове.

Вечерта Дромихайт, облечен в снежнобяла тържествена одежда, посрещна досегашния пленник прав насред пиршествената зала в тирсиса си, където вече се бяха събрали всички гетски първенци и освободените стратези и хипарси 280 280 хипарх — командир на конен полк. .

Лизимах влезе с предишната си стегната походка. Мъчеше се да си дава вид на дързост и самоувереност. Ала безуспешно. Причина за това не беше само поражението му. И великодушието на победителя, което за човек като Лизимах беше равностойно на най-тежко наказание. Имаше още нещо — тягостното чувство, което оставаше в гърдите му след всеки пристъп на тайнствената болест. Чувството, че нещо е загубил, което няма да се върне никога; а не можеше да си го припомни. Не беше то обикновеното старческо забравяне. Друго беше — нещо зловещо, свързано със страданието му, последица на тая проклета болест. И боязън — че пристъпът ще се повтори, че всеки миг може да го срази със стрелата на безумието. Той стоеше насреща, учтиво усмихнат, но смутен, все още непроумял добре как се бе озовал в това трагично състояние. В замъглената му памет пробягваха неясни спомени: за опожарена степ, за затрупани кладенци, за отровна вода, за адска жажда — и толкова! Липсваше причинната връзка, която да обедини тая зловеща поредица. А беше все още достатъчно горд, та да иска обяснение за всичко това, да признае слабостта си.

Дромихайт му се поклони дълбоко.

— Хайре! — поздрави го той по гръцки. — Бъди здрав, Лизимах, единственият базилевс на елините!

— Хайре, Дромихайте! — отвърна въздържано базилевсът.

Вождът протегна двете си ръце.

— Посрещам те не като пленник, а като скъп гост. Защото знам, не аз те победих, а жаждата. Никой не може да победи Лизимаха с оръжие.

Приятни бяха тия думи на базилевса и то пред всички — пред най-знатните гети и елини. Прие протегнатите ръце.

Домакинът го отведе до мястото му, изчака го да заеме отреденото му почетно столче. После седна до него. Насядаха и останалите. Лизимах познаваше тракийските обичаи, гостувал беше на много траки. Знаеше, че се хранят седнали, а не полулегнали като елините. Слугите се разтичаха, поставиха пред всекиго по една ниска тракийска масичка. Царят разчупи топлите димящи хлябове, та подаде всекиму по къшей. После раздроби с ръце месото и също предложи на всекиго по късче. Виночерпците припнаха да наливат вино в роговете.