Петър Бобев - Отровният пръстен

Тогава Дромихайт стана. В настъпилата тишина прозвуча тиха тракийска музика. Свирачите докоснаха струните на магадидите 281 281 магадида — тракийски струнен инструмент. , надуха гайдите, сирингите 282 282 сиринга — духов инструмент. , удариха тимпаните. И така, с техния съпровод по стар гетски обичай Дромихайт почна речта си:

— Лизимахе, погледни! Не се свеня от това. Ние сме сиромаси. Ти ни видя, видя колибите на гетите, видя и моя тирсис.

Лизимах кимна с глава. Наистина, беден народ беше гетският. Дори дворецът на владетеля му малко се отличаваше от обикновените селски домове. Нали в стаята, която му бяха отделили като за гост, имаше само няколко нара, застлани с мечи кожи, и дървени стойки за амфорите с вода и за окачване оръжията? Гетските първенци малко се отличаваха от простите селяни, не приличаха на одриските аристократи, на беските, на медийските, които носеха позлатени брони и шлемове, със златни колани и пръстени. И жените им не приличаха на другите тракийки, които бяха отрупани със златни венци, обици, копчета, диадеми, огърлици с мъниста и скъпоценни камъни, с позлатени обувки. Познаваше разкоша на южните траки, станал пословичен сред изтънчените елини.

Дромихайт продължи:

— Нашата бедност е нашата сила. Защото нямаме какво да губим. Не сме обременени с богатства, които трябва да влачим със себе си, както мечка стръвница влачи убитата крава.

Той замълча за малко. После добави:

— И все пак имаме какво да дадем на своите приятели. Затова ти предлагам дружбата си. И ти, и аз сме обградени с врагове. Нека Гетия има една сигурна граница — твоята; нека ти имаш една сигурна граница — Гетия.

Свирнята неусетно се усилваше и караше оратора също така да повишава глас.

— Гетия има жито, има кожи, има месо. Защо да не ги получиш в замяна на елинското маслинено масло, на елинското вино, на елинските тъкани, на елинското оръжие? По-евтино ще ти струва, отколкото да ги вземеш с война. Никоя военна плячка не плаща направените за нея жертви.

Музиката вече гърмеше под дървените сводове на ниската зала. В унисон с нея почти викаше Дромихайт:

— Нека да сключим съюз! Да опрем гръб с гръб! И да скрепим тоя съюз с родство. Съгласен ли си, базилевсе? Съгласен ли си да дадеш дъщеря си, тракийката, за царица на Гетия?

Лизимах премисляше бързо. Не прекаляваше ли тоя варварин? Да иска дъщеря му? Наистина и тя полутракийка, родена от някогашната му жена, одриската Макрис. Ала все пак — дъщеря на базилевс!

И вече в гърлото му напираха да излетят горди, обидни думи, когато в залата влетя задъхан, прашен и потен вестоносец, който се изправи пред Лизимах и като тропна с крак за войнишки поздрав, вдигна ръка, в която държеше свит пергамент, като че ли посяга да го хвърли на земята — знак, че носи важно и бързо известие. После се поклони пред базилевса си и му подаде пергамента. Лизимах счупи восъка, подпечатан с пръстена на Агатокъл, развърза шнура, разгъна писмото. Зачете го. Не можа да скрие обзелото го вълнение. Защото синът му съобщаваше, че Деметриус, доскорошният му приятел, научил за неуспеха му в Гетия, е навлязъл в Южна Тракия и се носи победоносно на север.

Лизимах стисна челюсти. Нямаше друг изход сега. Трябваше да пресрещне Деметриус. А после… После щеше да му мисли… Какво толкова му пречеше да се отметне после? Нима спазваха сключените договори и Филип, и Александър — всички, когато нямаха изгода?

И пак — онова противно чувство, че нещо е изгубил, че е забравил дори какво е изгубил. Че оня гаден пристъп, като след дивашко препиване, отново ще дойде…

А сега, сега най-опасен беше Деметриус…

Той стана, вдигна рога с вино.

— Да бъде тъй, Дромихайте! — рече той.

И пристъпи към победителя си. Двамата пресушиха роговете и се прегърнаха при ликуващите възгласи на приближените си. После, хванати за ръце, излязоха навън.

Там народът също пируваше. Гети и доскорошните им пленници разкъсваха печените волове и пресушаваха роговете с вино. Тук-там траките играеха бойните си танци. Те подскачаха лудо, размахали мечовете. Биеха се привидно настървено, някои се преструваха на убити и победителите им сваляха въображаемото снаряжение. Други ги изнасяха уж да ги погребват. После отново подхващаха боя. До пълно изтощение.

Отстрани потропваха своите кротки хора жените и момите с празнични носии, с разноцветни забрадки на главите.

Един телохранител удари щита си с ръба на меча. И извика:

— Базилевсът ще говори! Слушайте!