Петър Бобев - Отровният пръстен

— Няма да избяга! — рече той. — Ще го настигнем. Виж! Орлите кръжат на място. Там е спрял Лизимах.

Скоро Меда успя да се изправи сама на крака, да възседне един от запасните коне. И тръгна с отреда.

Сърцето й преливаше от блаженство. Жив, жив, жив! Бе успяла да го спаси, бе успяла пак да го намери. Бендида 268 268 Бендида — тракийска богиня на лова и плодородието. , женската закрилница, й го бе върнала. Нейният Троил! Макар и сгърбен от жестоките рани, макар и разкривен в рамената, без прежната сила, той й изглеждаше все същият Троил — най-смелия, най-силния, най-хубавия…

Насреща им долетяха двама конници.

— Лежат сред полето. Грохнали. Без сили.

Беше станало точно това, което очакваше Троил.

Гетите обходиха далече от изток стана на враговете, по-право безредното им лежбище, и тогава свиха на запад. Разгънаха се между тях и Истъра 269 269 Истър — река Дунав. . Бяха им отсекли пътя за бягство. И слязоха от конете. Спряха да изчакат.

Не чакаха дълго.

Скоро дотича конник, пратеник на царя. Със заповед — да настъпят срещу Лизимах. Но не с вихрена атака като тракийци, а бавно, търпеливо. Само да го обградят. Да не започват бой, преди да са получили нова наредба.

И те настъпиха. Приближиха. Неприятелите, всъщност какви ли неприятели вече бяха те, ги бяха усетили. Които още имаха сили да се държат на крака, се изправиха тежко, вдигнаха щитове и копия, опитаха да образуват фалангите си.

Ала сега тези фаланги не вдъхваха предишния ужас. Оредели бяха. Безсилни бяха. Сарисите 270 270 сариса — дълго копие с кука. не стърчаха тъй непоколебимо, както преди. Потръпваха в отслабналите ръце като трепетлики.

Гетите ги обкръжаваха бавно — стотици, хиляди, десетки хиляди сурови, брадати, намръщени воини, размахали застрашително оръжията си като някакво настръхнало чудовище, обвито с облак прах. Ето, затвориха напълно обръча. Стегнаха врага като в примка, като хайка за глигани.

Сам Дромихайт излезе с коня си пред редиците и извика:

— Предай се, Лизимах!

Няколко по-дръзки псилисти 271 271 псилисти — стрелци във фалангата. пуснаха към него стрелите си. Ала малко сили им бяха останали, не достигнаха да опънат както трябва тетивите на лъковете.

Соматофилархът 272 272 соматофиларх — началник на телохранителите. Атробат опита да отвърне дръзко:

— Види се, не ни познаваш!

При такъв отговор цялата армия почва да блъска копията в щитовете и да крещи бойните си викове. Тоя път никой не мръдна, не се чу ни звук на съгласие. Мълчаха всички.

Царят изправи коня си.

— Искам да чуя Лизимах!

Ала базилевсът не се показа. Нито се обади.

Тогава Дромихайт се върна, даде някаква заповед. Тозчас гетите свалиха меховете с вода от гърбовете на товарните коне. Започнаха да я разливат в шлемовете, да пият шумно.

Въздействието на това непоносимо предизвикателство пролича начаса. Дори тези, които лежаха безсилно по земята, се надигнаха, запълзяха към водата между краката на по-здравите си другари.

Дромихайт се провикна отново:

— Който ми предаде оръжието си, ще получи един шлем вода!

Цялата Лизимахова войска зашумя. Един след друг, все повече и повече, на цели тълпи, прежаднелите войници притичваха или пропълзяваха до гетските редици и им оставяха копията и мечовете си. После жадно се нахвърляха на водата.

Макар че ясно личеше смутът в очите, не се предадоха само етерите 273 273 етери — конна царска свита. и телохранителите на Лизимах. Продължаваха да стоят в боен ред, готови да продадат скъпо живота си.

Дромихайт губеше търпение пред това твърдоглавство. А и военачалниците му го увещаваха да не пилее ценно време. Той вече беше готов да даде заповед за настъпление, когато видя самия Лизимах, който се измъкна между телохранителите си, наметнат с няколко химатия 274 274 химатий — плащ, обичайна вълнена връхна дреха. , с разчорлени бели коси, с изпито лице и трескави очи. Пристъпваше, олюлявайки се като пиян, и фъфлеше с неразбираем глас:

— Вода! Вода! Вода!

Сякаш не страшният базилевс, а някакъв малоумен жалък просяк — от тия, дето хленчат по кръстопътищата. След него безмълвно се предаде и цялата му свита.

Поднесоха му пълен шлем. Лизимах натопи цялото си лице в него, засърба шумно. Но още при втората глътка внезапно политна и се строполи в несвяст на земята.

Поставиха го на носилка, понесоха го напред. Поведоха всички пленници на север, нататък, накъдето бяха тръгнали с толкова надежди за лека победа и за плячка, а сега кретаха жалки и безпомощни, без да знаят каква съдба им е отредена от победителите, с които дори не бяха премерили оръжие.