Петър Бобев - Отровният пръстен

Москон премисляше бързо. Мъчеше се да схване замисъла му, да проумее с какво иска да го излъже. И запита:

— Ами ако го убиеш? И избягаш…

— Аз също ще ти оставя заложник. Побратима си Скил. Чувал ли си какво значи сколотско побратимство?

С това успя да разпръсне съмненията му. Сколотът може да остави жена, деца, родители. Не и побратима. И Москон се съгласи.

— Добре! Ще ти дам плененото корабче.

— И предишните му моряци — добави Агар. — Че твоите може да ми отрежат главата.

Тавриецът склони и на това. Само всичко, да стане по-скоро, да не губят време.

Заедно с трима роби гмурци и с освободените моряци Агар се прехвърли върху кораба им. С тях отиде и Орик, братовият син на главатаря. Изборът падна върху него не само защото му беше роднина. Повече за това, че имаше жена и деца в Таврия. Тъй Москон беше по-сигурен, че няма да се отметне.

А Скил, след като се прегърна с Агар, остана при пиратите, както беше уговорено — като заложник. Спокоен. Побратим няма да те изостави.

Когато Москоновата миопарона 263 263 миопарона — малък кораб, гемия. изчезна в мъглата, Агар събра малкия си екипаж на палубата:

— От вас сега зависи да спечелите свободата и кораба си. С надбавка отгоре.

Моряците кимнаха мълчаливо, все още недоверчиви.

— И вие, роби, ако ми служите добре, ще получите свободата си. Също с надбавка.

Тримата се спуснаха да му целуват ръцете.

— Но който опита да ме измами, ще го убия!

Те го знаеха, без да им го казва. Моряците бяха елини от Истрия 264 264 Истрия — селище до делтата на Дунава. , плавали от рождение покрай тия брегове. А робите — траки, събирачи на сюнгери от островите в Тракийско море 265 265 Тракийско море — северната част на Егейско море. . Много бяха слушали за скитската жестокост.

— Сега към Тиризис! — заповяда Агар.

И кормчията изви веслата. Само хора, израсли в морето, можеха да се оправят в такова време, сред непрогледна мъгла.

Агар седна на кърмата, пред кубрика. Хем до кормчията, хем зад всички. Да не остава никой зад гърба му. Макар че сега все още нямаше основание да се бои. Страшното щеше да дойде после, когато златото легнеше в трюма, когато разпалеше алчността в очите на матроси и роби. Гледаше и мислеше. Добър урок му бе дал Лизимах. И Агар, спасил се по чудо, беше длъжен да се възползува от урока. Още там, при Тиризис, да убие тримата гмурци. А после — и моряците. Прав беше Лизимах, само тъй се запазва тайната. И после — нека го търси Москон, ако си няма работа. Агар щеше да се върне повторно при Тиризис, да си вземе и останалото богатство. Негово си беше и то, защо да го дели с тоя и оня? Ех, налагаше се да прежали побратима си. Ала няма що. Пък и друго — то му хрумна ей тъй, за успокоение на съвестта, с това злато можеше да откупи Скила от пиратите, да го спаси. Москон няма да го заколи я, няма да изпусне един тъй ценен заложник. А стане ли нещо със Скила, то такава му е била орисията. Отдавна беше обречен нещастникът. Ако Агар не бе го предупредил, та да избяга, откога щеше да лежи удушен в гроба на Савмак? Пък и защо Скил не му помогна тогава? Ако беше отишъл с него да разкопаят могилата, двамата щяха да свършат работата много по-рано. И сега щяха да бъдат богати. А той…

Пътуваха така до стъмване. А сякаш стояха на място. Все върху едно притихнало като езеро море, все сред една непрогледна като пяна мъгла. Ще речеш, осъдени цял живот да плават без крайна цел, без почивка, както бродят в пустошта сенките на непогребаните.

Бялата мъгла посивя, поруменя, превърна се в теменужна утайка. И тогава кормчията посочи напред.

— Тиризис! — пошепна той. Безпокойството на скита се бе предало и нему.

В мъглата всеки звук се чува надалеч. И ето, до слуха им долетя протръбяването на рог. Сменяха часовоите по крепостните кули.

Види се, наближили бяха брега. Напреде им през притъмняващата завеса на мъглата се появи върхът на подводна скала, облизван от разплискваните гребенчета на вълните. На носа застана моряк с прът в ръце да измерва дълбочината, да следи за коварните рифове.

Вече бе притъмняло съвсем, когато след успешна маневра корабчето опря борд о скалата, изникнала из мрака насреща им, черна и заплашителна. Агар скочи на брега.

Вървя доста, скачайки от камък на камък, докато най-сетне позна мястото, което диреше, по застроената вляво от него кула. И се притаи, вперил поглед напред.

Дебна дълго. Накрай се убеди. Нямаше войници. Съвсем безлюдна стърчеше кулата. Агар не знаеше, че Агатокъл, който не бе получил никаква вест от баща си след преминаването на Истър, се бе спуснал с малобройната войска, която му бе останала, да го настигне. Да разбере, да помогне. И бе оставил Тиризис с малко защитници. Затова войниците бяха напуснали всички извънградски постове и се бяха затворили зад непристъпните стени.