Петър Бобев - Отровният пръстен

Не го знаеше, пък и не го бе грижа за това. Важното беше, че нямаше кой да му попречи. И той даде знак на моряците да пуснат котвите.

— Сега бързо! — заповяда шепнешком Агар на гмурците. — Събличайте се!

Те свалиха дрипите от гърбовете си. Приготвиха се. Ведно, с тях — и той. В кожен мех постави лоениче и огниво. После влезе във водата. След хладината на мъгливата нощ морето изглеждаше даже горещо. То сгря премръзналото му тяло. Освежи го. До него пръхтяха доволни тримата гмурци, почувствували се като в родното Тракийско море, а не в суровия Понт, който някога с основание са наричали Негостоприемен.

Агар им даде знак и потъна. Подводният път се бе запечатал тъй отчетливо в паметта му, че и на сън би могъл да намери скрития проход. Робите го следваха един подир друг, докосващи с ръце краката на предшественика си.

Ето, напипа отвора, вмъкна се в него. Изплава в пещерата. После стъпи върху хладния камък, удари кремъка, раздуха праханта, запали лоеничето. Бледото пламъче затрептя със сиянията си върху струпаното злато, което пламна с някакъв току-що разбуден свой вътрешен огън. Изплували до него, робите гледаха като омагьосани. Със зяпнали уста. Невярващи.

— Ще има и за вас — рече Агар. — Само, ако го натоварим бързо. Няма много време.

Обходи пещерата. Надзърна в нишата, където стоеше небутнат откраднатият ритон. Той го взе и притисна до гърдите. Зашепна благодарствена молитва към Таргитай 266 266 Таргитай — скитско божество, първият човек. . Таргитай — синът на Папай и на дъщерята на речния бог Бористен, бащата на всички хора, се грижеше за сколотите. Не бе забравил и Агар.

С ритона в едната ръка и с края на въжето в другата той се върна на кораба. Робите си знаеха работата. Само след няколко минути слабо подръпване на въжето показа, че трябва да го изтеглят. И моряците се заловиха за него. Когато торбата се показа над водата, трябваше да притичат на помощ тавриецът Орик и Агар, за да вдигнат на палубата тежкия товар.

Изсипаха златото направо върху пясъка в трюма и върнаха торбата. После я издърпаха и разтовариха втори път, трети път, четвърти, пети…

Никой не усещаше умора. Златната купчина в трюма нарастваше, а на всички им се струваше много малка. За кого по-напред?

Още една торба! И още! Още!

Тъй не забелязаха кога се е зазорило, кога вятърът е разсеял мъглата, кога над главите им се е извисила скалистата грамада на Тиризис. Алчността ги беше заслепила.

Затова като че ли не чуха плясването на облия камък до борда. При втория един от моряците се досети:

— Обстрелват ни с балиста! Отгоре! От крепостта! Наистина защитниците ги бяха видели и опитваха да ги потопят с каменни гюллета.

Нямаше смисъл да чакат повече. Само едно сполучливо попадение можеше да пробие кораба, да го прати на дъното.

Със свито сърце Агар подръпна въжето на торбата с рязко движение — тревожен сигнал. И водолазите изплуваха начаса.

Матросите прибраха котвите. Опънаха платното. Натиснаха веслата. Отгоре вече летеше каменна градушка. Ето, едно гюлле прасна точно в средата. Проби палубата. И спря в сплесканите от тежестта му златни щитове, под които пък лежеше цял лакет пясък. Имали бяха щастие, че бе попаднало в средата. Какво би станало, ако някой по-тежък камък удареше в борда?

Агар прецени набързо. Налагаше му се да продължи живота на гмурците. За да има гребци. Убеден беше, че подире му ще пратят и кораби. Тогава всеки чифт ръце щеше да бъде нужен. А да се отърве от тях винаги имаше време.

Ето, отскубнаха се. Каменните снаряди взеха да плискат все по-назад и по-назад в морето. Вече не можеха да ги достигнат. Ала триерите можеха. Затова никой не остави веслата. Натискаха ги с все сила. Час по-скоро да избягат! Преди да са се окопитили корабите в пристанището, преди да се приготвят за преследване.

И тогава, едва излезли от завета на скалистия нос, разбраха защо няма мъгла. Неочаквано навлязоха в развълнувано море. Развихреният вятър ги брулна, сякаш ги блъсна с юмрук, а побеснелите вълни ги поеха върху разлудуваните си гърбове, заподхвърляха ги нагоре-надолу.

И тогава с трепет в очите видяха колко дълбоко газеше корабът им, претоварен от наблъсканото без мярка злато. Всяка малко по-висока вълна, всеки страничен плисък прехвърляше борда и шуртеше към трюма.

А бурята се усилваше, налиташе по-диво, по-настървено. Все по-сърдити, по-заплашителни се източваха водните зъбери. Изглеждаше, като че морето е избълвало от дълбините всичките свои чудовища, които се мятаха яростно с кристалносини пипала и запенени устни да увлекат жертвата си към дъното.