Петър Бобев - Отровният пръстен

Източиха се отново на юг, защото знаеха, че там е Истър, а Истър значеше вода, много вода. За всички. И пътя на отстъплението им бележеха труповете на коне и хора, а по небето ги следваше ескортът на лешоядите.

Страдаща и като всички от глад и жажда, Меда едва се мъкнеше с колоната. А сърцето й тържествуваше. Бе сполучила! Бе постигнала отмъщението си! Жаждата бе превърнала непобедимата Лизимахова армия в паплач. Дромихайт можеше да връхлети, когато поиска, и да я унищожи. И никога вече крак на неин войник да не нагазва в тая земя, да не заплашва мирния й труд…

Знаеше, уверена беше, чувствуваше го с всяка клетка на смазаното си тяло. Щеше да умре и тя, може би преди другите. Но — с изпълнен обет. А това беше главното.

Траките знаят, знаеше го и тя. Песента има магическа сила. Силата на Орфей. С нея се побеждава смъртта. Тялото е затвор за душата. Смъртта — това значи освобождение на затворената душа. С песен искаше да се избави от телесната си тъмница и душата на Меда. Ала от напуканите й устни не можа да излезе ни звук.

Закъсняла бе песента.

Меда видя как избледня кретащата край нея тълпа, как се размаза, стопи се, изчезна. Пред очите й се завъртяха орляци черни врани, все нови и нови орляци, които прииждаха отвред, намножаваха се, сливаха се в една непрогледна чернота.

Тя се строполи безчувствена в праха.

А войниците, без да я забележат, всеки зает със себе си, отминаха надолу по пътя…

Откак чу за несметното богатство, Москон изгуби покоя си. Ден и нощ разпитваше Агара дано отскубне нещо повечко от него, дано случайно упоритият сколот изтърве излишна думичка. И по тая думичка пиратът да намери без чужда помощ пътя. Защото от всичко най-мразеше Москон да дели. Ако можеше сам да свърши цялата работа, не би търпял и хората си, би ги изгонил или изхвърлил в морето. Ала нямаше избор — как ще достигнеш плячката без гребци, как ще я завладееш без бойци? Но виж, без такъв съдружник можеше да се оправи лесно. Не му беше нужен нито Агар, нито Скил. Нужна му беше само тайната им. Ако се добереше до нея, тозчас щеше да им отреже главите, преди да са я издали другиму.

Ала, изглежда, досещаше се Агар какво може да му се случи, ако се разбъбре, затова мълчеше. Мълчеше упорито. Не се поддаваше ни на сладки увещания, ни на обилни пиршества. Няколко амфори критско вино прежали главатарят, та дано го разприказва. Напразно. Колкото по пиеше, толкова по-мълчалив ставаше сколотът.

Хората почваха да мърморят. Замаян от алчност, като омагьосан от приказното съкровище Москон се въртеше все около Тиризис 256 256 Тиризис — Калиакра. , чакаше сгода. Няколко кораби, препълнени с плячка, пропусна. Не щеше повече да рискува. И защо му трябваше да рискува и кораба, и главата си, ако попаднеше на бойна триера, когато можеше да се оправи веднъж завинаги без никакъв риск, без никакво сражение. Само тъй, с едно приставане на брега. И само с толкова труд, колкото е нужно да се пренесе златото в трюма.

То се знае, не по-малко бързаше и Агар. И нему се щеше час по-скоро да се добере до плячката си, да я има и вече да я харчи из елинските градища. Макар че на кораба не му беше лошо, все чувствуваше, че това е нищо в сравнение с другото, което го очакваше. От тая мисъл главата му се замайваше. Почваше да се плаши от мечтите си. Мъчеше се да ги укроти. А те налитаха все по-настървено. Пред очите му изплаваха мраморни дворци, натъпкани с разкош, из които сноват пълчища роби. И ястия, ястия. Не само сушено конско месо и кумис. А купища гозби и сладкиши, каквито бе зървал през вратите на богатите елини — да се чудиш от кое да наченеш и с кое да свършиш, подредени, украсени, с чуждоземни подправки. И всякакви вина: критски, кипърски, херсонески 257 257 Херсонес — днес: гр. Севастопол. — от най-тежките, сладки и тъмни като кръв, до най-леките, възкисели, освежаващи устата след обилно ядене. И най-важното, и всякакви момичета: от белите, русокоси северянки до почти черните либийки.

Бързаше Агар. Ала разбираше. Не му бе дошло времето. Невъзможно е да пристане към Тиризис незабелязан кораб. И то току пред новата кула, построена над скривалището. Затова възпираше нетърпението си. Убеждаваше и пиратския главатар да чака. Само в мъгла, в непрогледна мъгла би могъл да се приближи неусетно.

Ала оня не щеше да чака. И той самият, и хората му. Не искаха повече да губят време. Мислеха си, че ги мамят сколотите — само време да печелят, докато им се отдаде случай да избягат.