Петър Бобев - Отровният пръстен

И сега Агар пак беше заел последното място, зад гърбовете на другите. На сигурно. И оттам, докато шепнеше горещите си молби към Фагимасад, успя да чуе подвикванията на гмурците, които не спираха да гребат:

— Дионисе, помогни! Дионисе!

И се сети. Дионис беше общ бог — и на траки, и на елини. На Дионис беше посветен и оня храм в Тиризис, където служеше сляпата жрица.

— Защо споменавате Диониса? — запита ги той, надвиквайки воя на бурята.

Най-близкият роб изкрещя в отговор:

— Дионис помага на моряците!

Агар усети как се вледенява сърцето му. Това беше гневът на Дионис. Тоя чужд бог отмъщаваше. Заради кражбата от светилището му.

И разтреперан от страх, той се изправи, та запокити далеч сред вълните златния ритон.

— Ето, връщам ти го! — провикна се Агар. — Мирни най-сетне!

Ала и след тая жертва морето не рачи да се укроти. Напротив, размята се по-лудо. Вълните все по-често взеха да преливат през борда. Водата в трюма се надигна разплискана, скри безредно натрупаното богатство. Хората зарязаха веслата, грабнаха мехове и амфори да я изхвърлят навън.

Напразно. Повече вода нахлуваше през борда от тая, която свареха да изчерпят. Корабът потъна още повече.

— Да изхвърлим товара! — провикна се накрая Орик пред ужаса от смъртта, успял да се отскубне от златната магия. — Иначе ще загинем всички!

Не повтори. Агар го прасна с меча си.

— Да не сте посмели! — изкрещя той, обезумял от алчност. — Или със златото! Или мъртви!

Сякаш чакал само тези думи, корабът се килна назад, загреба цяла планина вода, после заби в дълбините с кърмата напред, потъна изведнъж, както потъва хвърлено желязо.

Дромихайт продължи да преследва отстъпващите противници с главните сили на войската си, а Троил препусна напред начело на леката конница, за да им пресече пътя за бягство.

Не му беше трудно да ги проследи. Целият път на Лизимах беше осеян с конски и човешки трупове, над които се виеха орляци лешояди и гарвани.

Младият предводител едва сдържаше бойците си, особено по-леко въоръжените, които посягаха да скочат от конете си, за да свалят броните и шлемовете на мъртвите, да вземат хубавите им оръжия. Такъв беше законът на войната. Оръжието на победения враг е твое. И имотът. И животът му.

Троил го знаеше. Но бързаше. Изпуснеше ли бягащия базилевс отвъд Истъра, губеше надежда да го срази. Вече беше почти сигурен — нямаше да го изпусне. Съгледвачите му донасяха, че армията на Лизимах, превърната в умираща паплач, вече не може да се нарече армия; че в Голямата река не се виждат чужди кораби, които да я превозят. Ала той беше опитен воин. Не се отпускаше, винаги готов да срещне всякаква изненада.

Както препускаха сред облак прах през безредно натръшканите трупове, от които се разлитаха орляци врани, някой извика:

— Жена!

Троил неволно погледна проснатия по очи труп. И нещо познато се мярна в съзнанието му — някакво зловещо досещане. Не беше в елински дрехи, облечена беше като тракийка. Какво диреше тракийка сред тях?

Той скочи на земята и извърна по гръб трупа.

— Меда! — изхриптяха пресъхналите му устни.

Той я вдигна на ръце.

— Меда!

Знаеше, неприлично е за един мъж да показва наяве обичта си към една жена. Особено за благородниците, които имат много жени. И друго, траките не издават външно скръбта си. Защото смъртта, казват, е освобождение, преминаване във вечния живот, горе, сред блясък и светлина. Трябва да се скърби при раждането, защото наказание е раждането, не смъртта, И все пак…

— Меда!

Един гет скочи до него. Откачи от колана си кожения мех. Плисна малко вода върху лицето й, наля няколко капки в устата й.

— Не е мъртва! — рече той.

Наистина само след миг устните на Меда се размърдаха. Тя преглътна водата. Задиша.

Троил й наля още няколко глътки.

И ето, тя отвори очи. Пошепна:

— Троиле!

Той се досети за смисъла на думите й, без да ги чуе.

— Къде сме? На небето ли? При Залмоксис 267 267 Залмоксис — главен бог у гети, тиризи, кробизи. ?

— На земята, Меда. И аз, и ти. Живи. Заедно.

Не можеше да спре. И все повтаряше:

— Заедно! Заедно!

Изведнъж тя се сепна, опита да се привдигне.

— А Лизимах? Къде е Лизимах?

Той махна с ръка.

— Защо ти е сега Лизимах?

— Ще избяга. Не го оставяй да избяга! Аз го докарах дотук.

— Ти?… Как?…

— Да го погубя. Защото мислех, че те е убил.

Троил изведнъж разбра. Ето кой го е водил! Ето защо от всички пътища Лизимах бе тръгнал по най-пустинния, най-безводния.