Петър Бобев: Отровният пръстен

Хефестий се оттегли бавно, без да сваля поглед от проснатото тяло зад олтара. Измъкна се навън. С нова решителност в погледа, с нова дързост и себеотдайност.

Тогава и Орития се надигна. Пристъпи опипом през малката вратичка, която отвеждаше към площадката на самия връх на носа. Отпусна се върху каменната пейка, отправила безжизнен поглед насреща към обграждащия я отвред, но невидим за нея син кръгозор. Край скалите прелитаха чайки, а под тях, по накьдрената морска повърхност се полюшкваха триери и търговски кораби, сновяха рибарски лодки и делфиноловни платноходки. Но тя не ги виждаше. Само се досещаше за живота, който кипеше долу. Слушаше рева на прибоя, налитащ върху проядената основа на каменната грамада, и достигналите до нея подвиквания на моряци и рибари. Усещаше соления дъх на морето, просмукан с мирис на водорасли, на смола и риба. Нейде отблизо, отвръх градската стена, долитаха смеховете на момчетата, които бяха пуснали в небето голямо хвърчило от рибешки мехури с опашка от водорасли.

А вътрешният й поглед я отнасяше все по-далеч и по-далеч: и от ветровития Тиризис; и от епохата, в която живееше. Отнасяше я назад и във времето, и в пространството; там, в дебрите на Родопе, в земите на непобедимите сатри, в знаменитото прорицалище на Дионис, където младата и красива пророчица Орития разкриваше тайните на бъдещето пред аристократи, пред философи и стратези, пред траки и елини; там, в тая гора, където два пъти годишно, обхванати от божествен екстаз, с рев на бикове, загърнати в сърнешки кожи — небриди, препасани със змии, неудържимите менади 42 42 менади — участнички в Дионисиевите мистерии. препускаха, украсени с бръшлян и лозови ластари, подир обезумелите от страх елени и сръндаци, за да ги разкъсват и принасят в жертва на бога — олицетворение на вечно възраждащата се природа.

Оттогава бе изминало толкова много време, толкова вода бе изтекла, повече от четиридесет пъти снегът бе засипвал планината, повече от четиридесет пъти гората се бе обличала с нова премяна, а мъката й сякаш не намаляваше. И всяка година, всеки ден избухваше в гърдите й по-неудържима, по-непоносима.

Течеше втората година на сто и единадесетата Олимпиада 43 43 олимпиада — общоелинско състезание и мярка за време: 4 години. , когато дотичаха ефебите 44 44 ефеб — млад войник със сравнително по-висш социален произход. му, мускулести голобради младежи, закрили гърдите си с позлатени медни брони, с позлатени шлемове на главите и къси мечове на кръста, да подготвят лагера, да осигурят охраната му.

Разтичаха се жреци и жрици. Не беше малка чест тая — самият Александър, наследникът на могъщия Филип, покорителят на цяла Елада и Тракия, идеше при тях. Да му разкрият волята на боговете. Знаеха всички, непобедими бяха фалангите му. Никоя сила не бе устояла досега насреща им: нито атиняни, нито тиванци, нито меди, одриси, гети или трибали 45 45 трибали — тракийско племе в Северозападна България. . Тъй рече Кеас, старият жрец на Дионис. С блага дума, с бляскави предсказания трябваше да спечели сърцето на младия властник; от враг и поробител да го спечелят за приятел на тукашните племена.

На красавицата Орития, прорицателката, чиято слава бе почнала да се мери с Делфийската Пития 46 46 Делфийска Пития — жрица-оракул в храма на Аполон в Делфи под планината Парнас. , се падна честта и бремето да предаде на базилевса божията воля. А бяха чували. Умен и дързък бил младият завоевател, ала като всеки смъртен жадувал за ласкателство и похвала, мечтаел за подвизи и слава. Пък и сприхав бил, буен и гневлив. В яда си бил годен да стори такова зло, което после със сълзи проклинал. Благоразумни трябваше да бъдат словата на оракула — да възвеличаят базилевса, без да разбудят недоверие.

Орития го посрещна застанала зад мраморния жертвеник под кръглия отвор на свода — символ на слънцето, което огрява всичко. Лъчистият сноп обливаше с мека топлина тялото й, изтръпнало от хладината на храма и от вълнението пред чудната среща. Александър, синът на Филип, не беше кой да е; не беше някой от многобройните тракийски царчета и елински базилевси, които малцина дори помнеха по име.

Когато го видя изправен в каменната рамка на портала, с искряща броня, гологлав и безоръжен, с грейнала в златно сияние коса над прекрасното мъжествено лице, Орития усети, че дъхът й пресеква. Виждаше, Александър изглеждаше малко късокрак, набит повече, отколкото се полага, ала дори така той й се струваше по-хубав от всички мъже, които бе срещала досега, по-хубав дори от Дионис. Види се, вярна ще да е била мълвата, че е син на самия Дионис, а не на куция Филип. Всички знаеха, че Олимпия, майка му, беше ревностна менада. В стаята й пълзели питомни змии. Голяма змия спяла с нея в леглото й. Твърдяха, че това е Дионис, преобразен на змия. Но дори и без някой бог да му бъде баща, Александър беше богоравен. Та нали Олимпия произхождаше от рода на Ахил Бързоноги, а Филип — от Херакла?