Петър Бобев: Отровният пръстен

Сигурен беше Скил, че искат да го заловят жив. За погребалния обряд беше нужен жив коняр. Затова пазеха стрелите си. Ако ги пуснеха, каквито ненадминати стрелци бяха, той отдавна щеше да падне, пронизан на пътя. Но докога ли щяха да го щадят така?

И още непомислил това, сякаш, ги подсетил с мисълта си, над главата му профуча облак стрели. Ония прочути сколотски стрели, които пищят като гигантски стършели. Но не. Още не искаха да го убиват. Още се надяваха да го хванат жив.

Скил пак не спря. Никога нямаше да спре. По-добре да загинеше, след което щеше да отиде направо при бога Акинак, отколкото да бъде удушен над трупа на Савмак, за да остане все слуга през цялата задгробна вечност.

На речния бряг, затънал в тинята, жребецът се закова на място. Спря съвсем малко, докато опитният ездач, отново го подкара напред. Ала и това кратко забавяне позволи на преследвачите да го настигнат. И когато животното скочи в замътените води, отгоре се посипа нов рой стрели. Скил мигновено се приведе ниско, ала въпреки това една стрела успя да се впие в гърба му.

Водата ги пое, повлече ги по течението. Стрелите взеха да падат все по-назад и по-назад.

Раненият дори не опита да извади забитото острие. Нямаше време. Сега по-важното беше да достигне другия бряг.

А вълните към талвега ставаха все по-силни, все по-яростни и непреодолими. Заливаха гърба на жребеца, от време на време заливаха и главата му. Скил усети, че нещастното добиче почва да отмалява. Видя множеството стрели, които стърчаха забити в гърба му. Видя кървавите струички от раните, отмивани, от водата. Ясно, нямаше да издържи дълго, дори ако наконечниците не бяха отровни.

Наистина не издържа. Навярно оставаха стотина крачки до брега, не повече, когато конят направи последен опит да се изхвърли над водата. После потъна. Ездачът остана да разчита само на себе си. И той заплува нататък с една ръка, защото другата беше скована от раната. Обезсилено беше цялото му тяло — и от загубата на кръв, и от ледената пролетна вода. Все по-трудно ставаше да размахва здравата си ръка, да пляска с крака, да се задържа над кипналите струи.

На робите разчиташе най-много Орития — на гети 14 14 гети — тракийско племе в Добруджа и Източна Румъния. , кробизи 15 15 кробизи — тракийско племе в Североизточна България. , одесити, одриси 16 16 одриси — тракийско племе по долното течение на р. Марица. , тиризи, на скити и савромати 17 17 савромати — сродно на скитите племе, характеризиращо се с матриархат. , които слугуваха из домовете, мелеха житото, месеха хляба, готвеха, правеха грънци, ковяха мечове и сърпове, строяха нови къщи, потягаха градските стени, копаеха лозята, пасяха овцете и кравите, гребяха в лодките на рибарите.

Всеки роб е скрит бунтовник — тъй мислеха елините. Спартанците дори убиваха тоя илот 18 18 илоти — поробено население в Спарта. , когото намереха нощем извън колибата му. По какъвто и да е повод. Орития знаеше — не всеки. Имаше и кротки хорица, примирени, смазани от теглото. Ала не бяха малко и ония, които опитваха с каквото могат, та дори с цената на живота си, да дадат своя принос за гибелта на поробителите.

Сляпа беше Орития, старата жрица предсказателка. Ала виждаше живота, оправяше се по-добре от зрящите в оплетените му нишки, що свързваха и разделяха хора и общества. Известно й бе какво може да научи от робите, какво — от знатните или от свободните. И събираше, подреждаше в побелялата си глава знанията, които все някога можеха да й потрябват, да послужат за градеж на нейното отмъщение. Тъй и запенените струи на пролетния поток се надигат зад бента, набират, сили, докато разкъсат и пометат всичко по своя път.

Отмъщение! Единствено за него живееше сега Орития; единствено за него вършеше упорито и всеотдайно, като къртица в земния мрак, своето опасно дело. Защото откриеше ли я Лизимах, никой нямаше да я отърве, макар че беше главна жрица на Дионис, една от най-личните прорицателки на света.

От роб виночерпец, който беше длъжен да опитва вината на стратега Аристон, беше научила преди време, че базилевсът е намислил да иде в Тиризис 19 19 Тиризис — Калиакра. . Затова и тя, гонена от своите Еринии 20 20 Еринии — гръцки богини на отмъщението. , жадна за мъст, напусна знаменитото прорицалище на Дионис в Родопе, където се ползуваше с почитта на жреци и богомолци, на траки и елини, на селяни и господари, на стари и млади. И се завря тук, в тоя суров край, навръх тоя скалист нос, проточен в морето. Да чака и да плете мрежата на своята разплата…