Петър Бобев - Отровният пръстен

Скил трепна. Не! Само това не! Дори сега. При тая смъртна заплаха. Акинак щеше да се застъпи за него горе, на небето, ако загинеше в бой. Ала никой бог нямаше да отрони ни една добра дума, ако извършеше това, което му предлагаше Агар.

Наистина, какво беше станало с побратима му? Някакъв бяс се бе вселил в него, откакто тръгна с керваните да вози жито и роби към яванските тържища на морския бряг. Промени се съвсем момъкът, сякаш друга душа, на съвсем чужд човек, се бе намъкнала в тялото му. Няма по-голям грях от тоя — да ограбиш могила. Наказват и хората, и боговете. Агар сякаш бе загубил страх и от хората, и от боговете. Само за едно бълнуваше — за златото в царските могили; за това злато, срещу което безсрамните голокраки явана давали всичко. Ала Скил все му отказваше, не дръзваше да стори тоя грях. Отказа и сега.

— Тогава нека Папай да ти е на помощ! — отсече Агар.

Такива думи не се разменят между побратими. Скил усети как сърцето му потръпна от болка. Толкова ли бяха покварили приятеля му омразните явана?

Не му остана време да размисля, да отговаря. От далечината, сред облак прах, се зададе препускаща конница. Конският табун, уплашен, се раздели на две, пръсна се из степта.

Скил реши изведнъж. Дръпна чувала от главата на уловения жребец, натика юздечката в устата му и го яхна. Нямаше нужда да му извика, да го удари, да го пришпори. Прогледал отново, усетил върху си тоя непривичен товар, конят препусна през полето. Ездачът се прилепи към гърба му, сякаш срасна е него. Няма подобри ездачи от сколотите — укротителите на диви коне; нямаше по-добър ездач от Скил сред сколотите в цялото племе. Отначало побеснялото животно не се подчиняваше на ръката му, скачаше, мяташе се лудо, дано свали противния товар.

При тази борба преследвачите, облечени в кожени безръкавки, с брони от костни пластинки, притиснали към телата на конете си обути в широки гащи крака с къси ботуши, успяха да го наближат. По поводите им висеха окачените скалпове на убитите врагове; конете им бяха покрити с одрани човешки кожи; от одрани вражи ръце бяха направени и колчаните за стрелите им. Скил чу дивите им викове, грозните заплахи; видя освирепелите лица, скрити под бронзовите шлемове и островърхите кожени качулки. Над главата му свистяха мятаните ласа. Макар и отличен ездач, пъргав и гъвкав, той едва сварваше да се опази от тях, като се прилепваше ниско, прикрит зад конската шия.

Тогава за щастие и жребецът разбра, че не му остава друго, освен да се подчини. И той се подчини, стрелна се като вихър през степта, насочван от умелата човешка ръка.

Преследвачите взеха да изостават. Ала въпреки това не мислеха да се откажат. Шибаха конете с безполезните си ласа, крещяха, пришпорваха ги жестоко.

Скил се досещаше защо. Това не беше само усърдието на добросъвестни слуги. Беше друго, нещо по-важно. Ако изтървяха жертвата си, някой от тях, а може би и всичките щяха да я заместят в погребалния обряд. Наградата за тяхната настойчивост щеше да бъде животът им.

Конниците прелитаха по неравното поле, като прескачаха редките храсти и трънаци. Някъде се мярваше червен шатър на първенец, разпънат върху тежка кола на шест колела, заобиколен от схлупените палатки на слугите и от парцаливите навесчета на робите. Другаде им се изпречваха малки селища от едва забележими над повърхността землянки, от чиито дупки хората надникваха и се шмугваха обратно като лалугери. От пътя им побягваха уплашени орачи, зарязали ралата и волчетата си насред браздите. Само ослепените роби продължаваха да въртят безучастно мелничните камъни или да разбиват кумис в делвите.

В напрежението на лудата гонитба Скил не усещаше умората. Ала жребецът му издаваше първите й признаци. Пъхтеше шумно, забавяше устрема си. И ездачът трябваше все по-често да го рита с пети в хълбоците, да му подвиква, да удря с бича.

Кой знае колко време продължи това надпрепускане. Бяха тръгнали сутринта, а слънцето вече се накланяше към заник, когато Скил зърна в далечината блясъка на Танаис 13 13 Танаис — р. Дон. . Голямата река влачеше лениво мътните си пролетни води. За жалост не бе успял да се отклони на север към племето си, където все таеше надежда да се укрие. Сякаш умишлено враговете му го бяха насочвали насам, към земите на войнствените савромати, смъртните врагове на сколотите, които непрекъснато правеха кървавите си набези в земите им, грабеха и убиваха наред. Савроматите са управлявани от жени. В тяхното племе и жените воюват, дори са по-яростни воини от мъжете. А сколотите все не можеха да свикнат с това — да воюват срещу жени.