Петър Бобев: Отровният пръстен

Момъкът трепна.

— Как ме позна?

Тя вирна рамене.

— Аз виждам по-добре от тия, що имат две очи. Аз виждам и това, което вие дори не подозирате. Аз надзъртам в душите ви. Сега чета и твоите мисли.

Орития усети как дъхът му спря. Но той скоро се овладя.

— Щом като си ги прочела, тогава кажи ми! Ще успея ли? Каква участ са ми отредили безсмъртните?

Доста нещо бе подочула старата жрица от стотиците хора, които идваха при нея с надежда да надзърнат в бъдещето си. И не допускаха, че от техните изповеди тя научаваше повече, отколкото те от нея. За сляпата жрица нямаше тайна в малкия град. Знаеше и това, по-право се досещаше за него — жребият бе паднал на младия Хефестий. Хефестий беше обречен да убие архонта.

— Ще ти кажа, момко — заговори тя. — Ще ти предам волята на Мойрите 37 37 Мойри — богини на съдбата: Атропа, Клото и Лахезис. . Ще подслушам какво си шепнат Клото, Лахезис и Атропа 38 38 Атропа — една от Мойрите, която прерязва нишката на живота. . Пристъпи и отдай на Дионис — Вечно Възраждащия се — дължимото!

Старият храмов прислужник не би допуснал молител, който не му е предал обреченото агне. Тази жертва щеше да бъде принесена после, на празника.

Хефестий плисна няколко капки от ритона 39 39 ритон — античен съд: главно за вино. с вино, което сега трябваше да замести кръвта на жертвеното животно. И коленичи. А Орития вдигна ръце, отправила нагоре, към кръглия отвор на каменния купол белите си безизразни очи. Стара прорицателка беше Орития. Нямаше нужда като младите оракулки да се опива с татулова отвара. Умееше и без билки да се приобщава към вечността, умееше без тяхната магия да разкъсва завесата, що забулва настоящето, и да надниква в бъдещето. И да говори не несвързаните брътвежи на упоените жрици, а сред мъгливите си пророчества да прокрадва мислите, които целеше да внуши на богомолците, с подмятания й намеци да улучва сърцето по-дълбоко, отколкото с най-прямия, с най-точния отговор.

Тя шепнеше дитирамбите 40 40 дитирамба — хвалебствено лирично произведение. си към Дионис Дитирамб — „Двойнородения“ 41 41 „Двойнородения“ — дитирамбите са хвалебствен поетичен и песнопевчески жанр със сакрално предназначение при култа към Дионисий; самото трако-фригийско божество е било наричано Дионисий — Дитирамб, т.е. „възпят от устните на Зевс“ или „роден от Двете Устни“ (Двойнороден); това название отразява спецификата на дитирамбичното пеене, утвърдено и в древногръцката трагедия, за което е характерен двугласен хоров канон, пренесен по-късно във византийското църковно песнопение; според простонародната етимология в Древна Елада значението на названието Дитирамб трябва да се схваща като „този, който е пристъпил през Двукрилата Врата“ (т.е., през Зевсовите устни). — все по-бързо и по-бързо, извисяваше глас, люлееше цялото си тяло в учестяващ се ритъм, докато накрай вече почти крещеше, трепереше, тресеше се в изстъпление.

И изведнъж рухна на земята, сякаш се превърна в купчина бели дрехи, от които се подаваше една отпусната белокоса глава. От сбръчканите й устни се понесе тих шепот:

— Аз виждам! Край стадото се навъртат чакали. Чакалите ядат мърша. Остави на мира чакалите!

Хефестий, превърнат на слух, не пропускаше ни едно нейно слово. И най-малката подробност, и най-незначителната й думичка можеше да крие най-важното пророчество.

А екзалтираната жрица продължаваше да нарежда привидно монотонно и безучастно, а всъщност настойчиво и убедително, сякаш набиваше внушенията си като гвоздеи в съзнанието му:

— Убий лъва, за да оцелее стадото! Зарежи чакалите! Изскуби корена на паламидата, не късай листенцата й! Аз виждам Лъвоубиеца, който идва към Скалистия нос. Без ръката, която го насочва, копието е безвредно. За да спасиш жертвата, отрежи ръката! Не чупи копието! Остави на мира копието на Лъвоубиеца!

Никой друг не би проумял тия думи. Би ги сметнал безсмислено празнословие. Никой друг. Само Хефестий.

Свлякла се като безжизнена на пода, Орития се вслушваше в неравното му дишане, което издаваше вълнението му. Бе улучила, бе попаднала в целта. Бе отклонила ножа от сърцето на архонта, на незначителния чакал, и го бе насочила нататък, където тя желаеше. Лъвоубиеца — това беше Лизимах. Някога, много отдавна, заслепеният от гняв Александър бе хвърлил телохранителя си в клетка на лъв. И Лизимах, силен като Херакъл, бе убил лъва. Стрелата на отмъщението й вече беше насочена. Оставаше само да бъде отпусната тетивата.