Петър Бобев: Отровният пръстен

Продължи Орития по стъпките на Завоевателя. Бързаше лудо, за да не я преварят пратениците на Кеас с отровния пръстен. Само от нейната бързина сега зависеше съдбата на Александра.

Уви! Не успя. Закъсня. Когато най-сетне, се добра до Вавилон, войската тръгваше на Изток, към Индия. Великият бе решил да завоюва целия свят.

Обезумяла от възбуда, забравила себе си и света, Орития се спусна тичешком покрай войнишката колона от кънтящо желязо. Спусна се напред, където яздеше в целия си източен блясък, окръжен от етерите 60 60 етери — конна царска свита. и соматофилактите 61 61 соматофилакт — телохранител. си, той, самият Александър, още по-мъжествен, по-величествен и по-богоподобен. А наоколо народът, многоликият и разноезичен народ на Вавилон, крещеше от възхита и го засипваше с цветя.

На вдигнатата му за поздрав ръка блестеше коварният накит.

Орития не размисли, не прецени. Подала се на лудия си порив миг по-скоро да отиде при него, да изтръгне зловещия пръстен и да го запокити в праха, да го спаси — тя се хвърли към него през една пролука между телохранителите му.

— Александре, чакай!

В общата врява, в крясъка на тълпата, в писъка на сирингите 62 62 сиринга — духов инструмент. , в бумтежа на тъпаните, в звъна на метала, той не я чу. Отмина напред величествен и недостижим.

А телохранителите бяха на местата си. Още при първите й крачки няколко силни ръце я сграбчиха и дръпнаха назад. Не за пръв път жени заговорнички, озлобени и фанатизирани, тръгнали да мъстят за избити от завоевателите близки, за разрушени домове, за безчестие, опитваха да се доближат до него, за да го убият. Претърсиха я набързо. И намериха скрития под пеплоса й тракийски нож — акинак 63 63 акинак — тракийска кама. , от който тя никога не се бе делила. Повече не разпитваха.

Лизимах, както яздеше зад Великия, само се обърна и подметна през рамо:

— Да се ослепи!

Още там, докато се източваше войската, изгориха очите й с врял оцет. И я захвърлиха на пътя. Да плаче и да проклина — и Лизимах, и своята орис, и себе си самата.

По-добре да беше умряла още там. Ала тя остана да живее. Помисли, че макар и сляпа, би могла да го намери отново, за да го предупреди. Никой друг освен нея не би могъл да го спаси. Заради него остана жива.

С просия, сред ругатни и гаври, отново се помъкна подире му.

И сред просяците достигаше мълвата за болестта му — за треската, що го разтърсвала все по-често, безпричинните му припадъци, безсмислените му пристъпи на ярост и губене на памет. И зачестилите напоследък, непознати доскоро поражения, за безславното му завръщане, след като бе достигнал реката Хидасп 64 64 Хидасп — днес това е пакистанската река Джелум. в Индия. Говореха, че е забравил и военното си умение, и целта, на която се бе обрекъл. Отровата вършеше своето злокобно дело. Отмъщението на победените поразяваше победителя.

Намери го отново пак във Вавилон, но вече труп, покрай който диадохите 65 65 диадохи — приемниците на Александър Велики: Лизимах, Антипатър, Птоломей, Селевк, Антигон и др. — приемниците му, се бяха счепкали вече заради наследството му. Мълвеше се, че преди смъртта си Александър свалил пръстена от ръката си и го предал на Пердика с думите: „За най-силния!“ И Пердика го задържал у себе си.

Там, пред жертвената клада, Орития даде клетвата си. Закле се във всичко свято — в паметта на майка си, в името на Дионис, в името на Александър. Закле се да намери Лизимаха и да му отмъсти.

Най-сетне диадохите разкъсаха Александровото царство. Тръгна и Лизимах към Тракия, която му се бе паднала при дележа. Ала и него не можеше да настигне отмъстителната. Летеше Лизимах от сражение към сражение: ту срещу Севт, одриския цар; ту срещу скитите, а най-често срещу доскорошните си другари. Поселила се бе сред тях Ерида 66 66 Ерида — богиня на раздора. — Раздорът, сестрата на Арес, майката на Бедствието, Кавгата и Глада. Ерида, която някога бе подхвърлила ябълката на раздора между Атина, Афродита и Хера.

Завърна се сляпата клетница отново в своя храм. Разкаяна. Изкупила стократно прегрешението със страданията си. И жреците отново я приеха, отново застана прорицателката зад жертвения олтар. И отново се разнесе славата й по света. Отвред заприиждаха богомолци да чуят волята на боговете от устата на сляпата ясновидка. Прозряла бе Орития, че само така би могла да постигне целта си. Разбрала бе каква власт имаха нейните думи, изричани като повеля на Дионис.