Петър Бобев: Отровният пръстен

Запленена от вида му, Орития забрави приветствието, що й бе съчинил преди това Кеас. Стоеше, замаяна, мълчеше и го обгръщаше с топлия си поглед.

Сепна се, когато чу дълбокия му сочен глас:

— Привет от Александра, Орития!

— Привет и на тебе, Александре! — отвърна глухо тя. Добре дошъл в храма на Дионис!

Александър пристъпи, навел по навик къдрокосата си глава. Така го запомни за цял живот Орития — леко приведен, прекрасен в тоя миг, богоподобен.

И повече не помнеше нищо. Нито какво бе сторил той, нито какво бе отговорила тя. Нито как бе принесъл полагащата се жертва на бога, нито какви дарове бе отделил за храма. Нищо. Само някакво неизпитвано до днес, неподозирано щастие — че е там, пред нея, с цялата си младост, с неземната си красота и властна мъжественост. Щастие — като розова мъгла, полазила през стволовете на вековните борове…

Запомни само едно — знамението. Добре, че Кеас бе съобразил начаса какво става в прекрасната главица на усърдната му възпитаничка, досетил се бе защо изведнъж бе изгубила дара си, защо мълчеше като омагьосана, забравила пророчеството, което трябваше да прогласи в престорен божествен екстаз. Затова той направи знака. И когато Александър плисна жертвеното вино върху олтара, отдолу, през невидимите за външни очи канали избликна разлятото земно масло, що се купуваше отдалеч, отвъд Колхидската земя. То избухна в огнен стълб, който се източи през таванския отвор, надвиши и най-високите борове, достигна небето.

Нямаше нужда от тълкувания. Всички, от Александър до последния му войскар, разбираха какво величие му обещаваха боговете. Такъв огнен стълб не се бе издигал пред никой друг пълководец, който бе заставал с чакащ поглед на това място.

Александър стоеше с вдигнати нагоре ръце. Тържествуващ.

— Дионисе! — извика той, неуспял да овладее повече радостта си. — Аз го знаех! Благодаря ти, че ми го потвърди! Знаех, че съм роден за велики дела. И ще ги осъществя.

А войската навън ликуваше, ревеше от възторг, удряше с мечове по щитовете, та ехтеше цялата планина така, както никога може би, при никоя буря не бе ехтяла.

Александър бе заявил, че щом получи предсказанието, ще продължи пътя си веднага, а остана в светилището още три дни.

Тези три дни! Най-хубавите в живота й. Заради които след това изтърпя всички мъки на земята. Техните три дни! В блаженството по-незабравимо от всичко друго, което може да съществува, по-самозабвено и от екстаза на общуването с бога.

После той си отиде. И вселената изведнъж опустя. Храмът от средище на боговете, от дом на райско щастие, се превърна в обикновено струпване на камъни, в разядени от времето стъпала, опушени от приношенията очукани жертвеници и олющени фрески по стените.

И още от първите дни се разбра, че и той като земния си баща Филип твърде лесно забравя обещанията си. Не бяха успели да го спечелят за приятел на траките нито ласкавите думи, нито скъпото знамение. Защото земният огън от Колхида 47 47 Колхида — днешна Западна Грузия. струваше много, равно на златото. Защото се носеше отдалеч, защото се превозваше в тайна, та никой нищо да не подозира.

Нито дори топлите ласки на тракийската жрица.

Наскоро достигнаха тревожните вести. Александър прекосил Родопе там, където се слива с Донакс 48 48 Донакс — Рила. , преминал Хеброс 49 49 Хеброс — р. Марица. и през Филипополис се насочил към, проходите на Хема 50 50 Хем (Хемус) — Стара планина. , прегазвайки бесите 51 51 беси — тракийско племе в Средногорието и Пловдивско. . В Хемските теснини траките опитали да разгромят войската му, като пуснали от стръмнините върху нея натоварени с камъни коли. Но Александър заповядал на войниците си да легнат на земята и да се покрият с щитовете си. Така оцелели. После ненадейно се озовали на север от Хем. И достигнали широкия Истър 52 52 Истър — река Дунав. . Една нощ неусетно го преплавали върху мехове, сплашили гетите, после се върнали, та разгромили Сирма, царя на трибалите. Тъй Александър отмъстил за недъга на баща си, който бе окуцял от трибалско копие.

Никой нищо не смееше да подметне на Орития. Ала тя го виждаше. Напразно му бе подарила сърцето си. Не за любов жадуваше Александър. Жената, дори и жрица на Дионис, мисли по женски, царят — по царски. А пък Александър, който беше повече и от царете — никой не можеше да разбере какво мисли.

Победителят се бе върнал обратно, за да се справи набързо с размирниците в Елада. Сринал бе до земята Тива, а ведно с града — и храма на Дионис. Изтръпнаха при тая вест всички — нима бе стигнал до там? После ненадейно бе нахлул в Персия. И все по-изрядко в светилището навръх планината достигаше вестоносец от него, за да й предаде някой кратък пергамент, изписан с няколко самохвални думи. Все за своите успехи, все за славата, що го очаква и в бъдеще. И нито дума за това, което й бе шепнал тук, когато тя бе тръпнала, сгушена в парещата му прегръдка. Александър от рождение беше с гореща кожа, като болен. Божествена кръв течеше във вените му. Като огън. Той целият бе въплътен огън. И види се, затова като боговете не умееше да обича другиго, освен себе си.