Петър Бобев - Отровният пръстен

Тя стоеше неподвижна, загледана в отпуснатата глава на непознатия. И в очите й неволно се прокрадваше странен израз — на съжаление, на възхита. Възхита от смелите, мъжествени черти на това лице. И жал — че бе мъртво. Че не можеше да украси със скалпа му своята шатра…

Жалеха я и истинската й майка, жалеха я и другите майки — старейшинки, затова я изпращаха по най-опасните места — дано й се усмихне щастието, дано придобие своя сватбен чеиз. Много момци я харесваха, с радост биха влезли в нейния дом като женихи, ала не смееха да изкажат това, нямаха право. Позор е да поискаш жена, която не е изпълнила оброка си. Ей тъй неволно се бе примирила — приела бе, че цял живот ще остане мома, че цял живот ще бъде воин. И престана дори да поглежда момците.

А сега? Тя трепна. Усети нещо, което до днес не бе усещала. Дръзка мисъл проряза съзнанието й. Дръзка, светотатствена. Неволно й се прииска да притисне тая мъжка глава към гърдите си. Макар и мъртва…

Ала не. Не беше мъртва. Устните й се размърдаха, отрониха тих стон. И девойката не устоя. Поддала се на някакъв неосъзнат порив, на внезапно разбудена женственост, тя положи лъка до себе си и коленичи. Опита се да измъкне стрелата от гърба на скита. Не успя. А знаеше — скитите правят върховете с подвити зъбчета, които при всяко дръпване се впиват по-дълбоко в раната, държат, не пускат.

Тя беше жена, но и воин. Извади ножа си и резна решително раната, разшири я. После с рязък замах изтръгна стрелата. Откъсна гъба пърхутка, та поръси с праха й цъфналата рана и я превърза с къс от ризата му.

Тогава дочу далечни провиквания и конски тропот. Реши се изведнъж. Грабна ранения под мишниците и го намъкна в издълбания под земята окоп, откъдето преди това бе дебнала чуждоземеца.

И се притаи до него. Сега й оставаше само да чака. Ако стрелата беше отровна, никой нямаше да го спаси — след като бе стояла толкова време забита в тялото му. Ако не беше — все имаше някаква надежда.

Навън глъчката се усилваше. Девойката надзърна предпазливо. И видя. Другарките й, разиграли буйните си коне и размахали тънките си мечове, връхлитаха яростно срещу стъпилите на брега сколоти, които се защищаваха ожесточено, ала численото надмощие беше към страната на амазонките. Един след друг мъжете падаха сразени на земята, докато останаха само двамина, които ужасени напуснаха бойното поле и се хвърлиха назад сред разпенената река. Водата ги повлече надолу по течението.

Савроматките се спуснаха подире им покрай брега, но когато ги изгубиха от поглед, свърнаха назад.

Видяла ги как свалят скалповете на убитите и ги окачват по юздечките си, девойката стисна устни. От благодарност — че бяха спасили момъка. И със завист — че те бяха постигнали това, което тя години поред все не можеше да постигне.

Не след дълго Скил отвори очи. Савроматката допря до устните му коженото си мехче с кумис. Раненият отпи няколко глътки. И се усмихна доволно. После отново изгуби съзнание.

Навън се стъмни. Мрак затисна света. А девойката не мръдваше, подпряла на ръката си главата му, замаяна от неговата топла близост, заслушана в неравното му дишане.

Ей така изтече нощта. Най-сетне през тесния отвор на окопа бавно се просмука дрезгавината на изгрева. Развидели се. Запя чучулига. Зажужаха пчели.

Скил се събуди. Бледнината му се бе разсеяла. Ясно, за щастие стрелата не е била отровна.

— Коя си ти? — запита той след дългото мълчание.

— Амага.

— Ще ме убиеш ли, Амага? — пак запита Скил.

— Няма! — девойката склони тъжно глава. — Амага и тоя път не ще отнесе скалп на враг. И тоя път Амага ще остане стара мома.

Нямаха време за по-дълъг разговор. От далечината отново се зачу хорската глъчка, конското цвилене. Амага надникна предпазливо. И се дръпна начаса.

— Мен търсят! — пошепна тя разтревожена. — Намерят ли ме, зло ще те слети.

Той опита да се привдигне, ала не успя. Падна по гръб.

— Тихо! — прошепна Амага. — Да не чуят! Те не прощават.

Не размисля дълго.

— Бързо! Към реката!

Подхвана го през кръста и го повлече навън. Скил едва се удържаше върху отмалелите си крака.

Девойката изтика във водата лодката на сколотите и го намести вътре. Конският тропот се усилваше.

— Да те пази Аргимпаса 71 71 Аргимпаса — скитска богиня на плодородието и майчинството. ! — провикна се тя подире му. — И помни Амага!

Водата подхвана лодката, повлече я по течението. Скил се отпусна отмалял върху дървената й основа. Отпусна се, остави се и той под закрилата на Аргимпаса, богинята на любовта.