Залмодегик пак замълча. И Троил, и останалите се досещаха за кого загатва. Галатите 84 84 галати — келтски племена, нахлули и завладели Балканския полуостров през III в. пр.н.е.
, отскоро достигнали границите им, действително бяха опасни съседи. Войнствени, неукротими. Галатът никога не пада в плен — или побеждава, или умира.
— Залмоксис повелява — продължи той. — Иска пратеник, от когото да научи въжделенията на гетския народ. Да разбере какво очаква гетският народ. И да му помогне, съветван от пратеника.
Неволно възклицание като сподавена въздишка прошумя над множеството. Твърде често бог взе да иска пратеници. Ала кой би дръзнал да издума гласно мисълта си?
Троил сега беше заел мястото на царя. Вместо него зададе той въпроса:
— Кой ще бъде новият пратеник, посреднико с бога?
А някаква неосъзната тръпка неволно скова гърлото му. Сякаш предусещаше отговора.
Залмодегик протегна по-високо ръце, надигна се на пръсти, сякаш израсна още повече, суров и заплашителен.
— Пред Залмоксис има право да застане само най-достойният. Най-мъдрият. Най-храбрият. Сам Залмоксис ми го посочи.
Стотици разтуптени сърца се преметнаха в гърдите. Защото всеки смята себе си и мъдър, и храбър.
А жрецът изчакваше. Познаваше въздействието на речта си, наслаждаваше се от властта й.
— Троил! — почти извика той накрая. — Залмоксис удостои Троила с нечуваната чест да го посрещне, да получи съвет от него. Има ли някой да оспори мъдростта и смелостта на Троил?
Всички сведоха надолу погледи. Никой не възрази. Първо — защото казаното от жреца беше вярно; второ — защото ако възразеше, не знаеше върху кого ще падне новият избор.
А самият Троил стоеше като сразен от гръм. Чувствуваше го, цялото му същество съзнаваше, убеден беше, че така жрецът се отърваваше от него. Може би вече бе научил за разпита на лизимаховия пратеник. Едва възпираше ръката си да не измъкне махайрата и да не я забие в гърдите на врага си. Ала гетското възпитание, уважението към чувствата на народа сковаваха дивия му нагон за саморазправа. При това познаваше мощта на вярата. Веднъж мизите се бяха разбунтували. И жрецът ги бе заплашил, че ще се качи със стълба при Залмоксис да се оплаче от тях. Бяха се укротили начаса като агънца. Какво щеше да стане, ако всеки вдигнеше бунт срещу обичая, срещу закона на дедите? Защо са първенците? Нали затова — да дават пример как да бъде тачен законът, А не как да бъде нарушаван.
Не се боеше от смъртта Троил. Че какво е всъщност смъртта? Пътуване от един живот — временния, в друг — вечния. Тялото е затвор за душата. Както бе изпълнявал волята на закона и послушно бе отивал от една битка към друга, където го проводеше Дромихайт, тъй щеше да отиде и при Залмоксис.
Само с едно не можеше да се примири — че ще умре, без да е известил царя, без да го е защитил от предателството.
И той вдигна ръка.
— Божествен Лечителю! — жреците на Залмоксис биваха назовавани лечители. — Троил ще се окаже достоен. Ала преди това иска да говори с владетеля. Иска да изслуша неговите думи, за да ги предаде на Онзи, който дарява безсмъртието.
Жрецът поклати глава.
— Залмоксис иска веднага да срещне пратеника. Защото няма време. Заплахата връхлита като хала.
И след кратко замълчаване добави:
— Да не би пък да се е побоял Троил? Ако е така, значи не е достоен за среща с бога. Тогава ще проводим друг.
Хитро бе отклонил удара. Няма по-голям позор за тракиеца от тоя — да го сметнат за страхливец. Ако Троил откажеше да се принесе в жертва, целият народ щеше да го презре като страхливец. А това беше по-страшно от най-страшната смърт.
Той отвърна решително:
— Никой никога не се е съмнявал в смелостта на Троил.
Безропотно се остави да му свържат ръцете. Издебна само да пошепне в ухото на войника Раскопор, докато му стягаше възлите:
— Предай на царя, че Золтес и Агатокъл ще се срещат това лято! Само това. Той ще разбере.
Войникът кимна с глава. Беше му верен.
Жертвеният танц започна веднага. Задумтяха тимпаните, протръбиха еднозвучните рогове. И насред площада изскочиха бойците, облечени в брони, с шлемове на главите, но без оръжие. Те се завъртяха в бясно изстъпление, като размахваха голи ръце, все едно секат невидими врагове, отскачаха пъргаво назад, пак връхлитаха, сближаваха глави, сякаш се наговарят, за да се пръснат отново на всички страни и да подхванат повторно въображаемата жестока битка.
Върховният жрец даде знак да спрат. Играчите се отдръпнаха задъхани. Четирима воина се отправиха към обречения и го последваха, докато той се изкачваше с изпъчени гърди върху дървената скеля, висока три човешки ръста. Троил огледа отгоре притихналото множество. Точно под него застанаха трима бойци с подпрени о земята изправени копия. Тялото на жертвата трябваше да се набие върху остриетата им, за да изпрати душата си при Залмоксис. После, след като богът го приемеше, щеше да има празненства и веселби: надпрепусквания с коне, юмручни боеве, мятане на копие, стрелба с лък. И борба — любимото състезание на траките. А накрая — погребалното пиршество. Щяха да ядат и пият, докато огънят на кладата отнасяше с дима си мъртвия към небето.
Читать дальше