Петър Бобев - Отровният пръстен

Вървя така дълго. Пада, става и отново тръгва напред. При неговото приближаване копачите по нивите му обръщаха гръб, запушваха си ушите да не чуват молбите му за хляб.

А той все се тътреше напред, сгърчен, уродлив. Но вървеше, не спираше.

Наблизо някакво куче глождеше кора хляб. Троил се приближи до него и без да слуша заканителното изръмжаване, се хвърли върху хляба. Изтръгна го от зъбите му и го заръфа настървено. Слисано, кучето отстъпи настрана и го заразглежда учудено.

Когато изяде кората, тръгна отново на път.

Най-сетне достигна реката. Знаеше, в плитчината се въдеха миди-беззъбки. Колко ги беше ловил с връстниците си като дете. И сега рови дълго, докато успя да намери няколко миди. Счупи ги с камък и ги нагълта сурови. Улови задрямалата до брега водна змия, одра я, изяде и нея сурова. И пак заспа.

На разсъмване забеляза скритата в камъша лодка еднодръвка. Виж, това беше добър знак. Можеше да отплава надалеч. Там, където не би могъл да стигне с ранения си крак.

Той я изтика във водата и се нагласи вътре. Заплава по течението. Не помисли дори, че всеки, който се отдели от рода си, щом попадне сред друго племе, става роб или кървава жертва на чуждите богове. Сега имаше само едно желание, един порив — да отплава някъде, където не го познават, където не са чували за позора му Не от друго, от позора бягаше Троил. И по-добре роб отколкото с такъв позор…

Най-сетне, след цяла седмица плаване, блъскан от жестоката буря, корабът на Лизимах успя да се вмъкне на завет в пристана на Тиризис 86 86 Тиризис — Калиакра. . Не спря никъде по пътя: ни в Аполония, ни в Месамбрия, нито в Анхиалос или Одесос. Лизимах не посмя да стори това — първо, защото не искаше да приближава в такава буря опасния бряг; и второ, защото му се щеше да стигне изненадващо в Тиризис, за да не разберат враговете му какво замисля.

Не допускаше само, че тези врагове бяха добре осведомени за пътуването му и вече го дебнеха. Хефестий и другите съзаклятници бяха научили от стари хора как е бил посрещан в миналото базилевсът. И вече знаеха, че Лизимах обичал тържествата. Затова влизал през Главната порта и по главната улица, ограден плътно от телохранителите си, достигал агората — градския площад. Там принасял жертва на боговете и поздравявал народа. Така, в съгласие с наученото, изготвиха плана си. Определиха местата на засадите. Както ловците в гората. Четирима изтеглиха жребия. И четиримата щяха да направят опита — та поне един да успее. От покривите на четири къщи щяха да полетят едновременно четири стрели. Все някоя от тях трябваше да улучи смъртоносно тиранина. И четиримата току-що бяха напуснали гимназиона 87 87 гимназион — място за гимнастически упражнения на младежите. . Наистина, още не бяха отбили военната си тегоба, ала затова пък от няколко месеца насам се упражняваха упорито в стрелба с лък.

Зад скалната грамада, вдадена дълбоко в морето, подобна на циклопски вълнолом, вълните бяха притихнали съвсем и тежката триера едва се поклащаше. Моряците, брадясали, с изпити от борбата със стихията лица, с вдълбани и кръвясали от вятъра и безсънието очи, опитваха да скатаят раздърпаните платна, да наместят ново кормило в скобата на счупеното ляво гребло. Робите бяха заспали върху дръжките на веслата, веднага щом като хортаторът 88 88 хортатор — пом. капитан, командващ гребците. бе престанал да отмерва такта.

Лизимах, едър и силен, с напълно побеляла коса, стоеше изправен върху най-горната палуба, с вирната глава и бодър изглед, като че ли и той самият не бе се борил с бурята редом с простите матроси. Не напразно го оприличаваха на Милон от Кротон, героя, пренесъл през целия стадион на ръце жив бик и го изял за един ден. Не напразно се ширеше славата му на лъвоубиец, която той и до днес поддържаше, като показваше на всички кожата на убития от него в единоборство звяр.

Погледът му обхождаше огромния масив на Тиризис, наяден от ветровете и дъждовете като гъсто надупчена от червеите дървесина. Внушителен, мощен, заплашителен — сякаш нарочно създаден да властвува над морето. А отгоре, на върха, в шеметната висина, се белееха крепостните стени на града, сякаш израсли, сякаш продължение на гигантската си каменна основа.

Малко градче беше Тиризис. Та може ли да се нарече град такова селище, което едва бе успяло да открие гимназион, ала силите му не бяха достигнали да си създаде и театър, тъй както се полага на един елински град? Театърът — това е училище за възрастните. Заради театралните представления тиризчани ходеха в Дионисополис, в Одесос, та дори в Елада, за да се насладят от играта на най-прочутите слуги на Дионис, както наричаха актьорите. Не ставаха в Тиризис и значителни състезания. Нямаха нито един свестен стадион, в който и мъжете, и жените да покажат силата и красотата на телата си. А така също и ума си — в песни и стихове. Калон кагатон — това мечтаеше елинът. Физическо и духовно съвършенство. Както изобразяваха Херкулес едновременно с тояга и лира, така изискваха и от обикновените смъртни да умеят всичко. Затова Питагор, великият математик, се славеше и като юмручен боец; Хипократ Лечителят се бореше и надбягваше с коне по стадионите. Известни спортисти бяха и Платон, Сократ, Софокъл, Еврипид. Та не беше ли и самият Аполон и музикант, и поет, и лекар, и пророк в един образ с дискометача и стрелеца? Нали Аполон беше победил в бой с юмруци самия Арес, бога на войната?