Петър Бобев - Отровният пръстен

И не само Гетия. Гетия не беше крайната му цел. Защото отвъд нея почваше необхватната страна на непознатите тайнствени народи, от които като река течаха кервани с роби, с кожи, със злато. Особено злато. На север са плавали аргонавтите към Златното руно на Колхида 94 94 Колхида — днешна Западна Грузия. . Злочестата Йо, изоставена от гузния Зевс, превърната на крава, бягайки от ревнивата Хера, минала и през страната на аримаспите, в която грифони 95 95 грифон — митично чудовище с лъвско тяло и орлова глава. пазят планини от злато, а еднооките аримаспи, яхнали бесните си коне, го крадат от тях. В трагедията си „Прикованият Прометей“ Есхил казва: „Пази се от остроклюнестите безмълвни кучета на Зевс, от грифоните и еднооката конница на аримаспите!“ Оттам някъде, от далечния север, където хората спели зимен сън като мечките, течеше поток от злато, което, попаднало в ръцете на бактрийските прекупчици, биваше препродавано после на саките и персите. За него мечтаеше Лизимах — да се добере до извора на златната река. Защото отдавна се бе убедил в това — чието е златото, негов е светът. Не друг, а бащата на Александра го бе казал: „Всяка крепостна стена, която не може да бъде превзета с оръжие, може много лесно да бъде прескочена от натоварено със злато магаре.“ Филип не приказваше празни приказки, знаеше чудесно как се преминават крепостни стени.

Лизимах беше натрупал голямо имане. През дългия си живот бе успял да събере толкова злато и скъпоценности, колкото не бе притежавал самият Александър. Подземията на Пергам 96 96 Пергам — днес Бергама в Северозападна Мала Азия. и Сарди 97 97 Сарди — столица на древна Мидия (Сарт в Западна Мала Азия). вече не можеха да ги побират. Ала на него все му изглеждаха недостатъчни. Кажи-речи през ден той правеше своите пресмятания. И през ден се убеждаваше, че все още средствата му не достигат да въоръжи такава армия, каквато му беше нужна, за да осъществи най-съкровените си замисли. Такава армия, с която да довърши делото на Великия, да изрине разните му Птоломеевци, Селевковци и други, да помете Рим и Картаген, да се разпростре на север, на юг, на запад и изток, докъде има земя и хора. Една земя — с един базилевс Лизимах.

А го наричаха на подбив „Скъперника“. Нека си злословят! Защото не подозираха какви надежди, какви честолюбиви кроежи зрееха в съзнанието му. А нямаха ум да прозрат това, което той вече бе оценил — силата на парите. Александър трупаше богатство с меча си. Лизимах щеше да купи колкото ще мечове с богатството си. Затова стискаше парите, не ги пилееше така, както ги пилееха другите, както ги пилееше и широкопръстият Птоломей по някакви си скулптори, философи и музиканти. А Лизимах предпочиташе и често повтаряше мисълта на Александра, че философите трябва само да бъдат бесени. Не даваше пари той за празни работи. След като създадеше световното си царство, след като го утвърдеше, едва тогава можеше да си позволи разкоша да мисли за изкуство и за наука. Сега само трупаше златото. Все едно вързан боен слон, който щеше да насочи срещу враговете, когато му дойдеше времето. Не поддържаше и постоянна армия. Ако му потрябваха, щеше да набере колкото ще мечове под знамената си.

И съкровищата му растяха. Вървеше му — ще речеш, че и него бе благословил Дионис да превръща като легендарния Мидас 98 98 Мидас — фригийски цар, който според легендата превръщал в злато всичко, до което се докосне. в злато всичко, до което се докоснеше.

В наядената, подкопана от морето основа на Тиризис, опасана с пояс от скален трошляк като титанични руини, се блъскаха с грохот и взривове от пяна нестихващите вълни. А отсам, на завет от бурята, по стръмната скалиста стена се катереха голи момчета и скачаха в притихналите вирчета на залива — всяко оттам, докъдето стигаше смелостта и дързостта му. При вида на сърцатата им игра Лизимах неволно се усмихна. От тях щяха да излязат отлични моряци. С такива моряци той щеше да извърши по-велики плавания дори от това, което бе постигнал самият Неарх 99 99 Неарх — командир на флота на Александър. .

На пристана, обграден с насаждения от лаврови храсти, настана оживление. Тълпата любопитни безделници се разпръсна, даде път на фрурарха 100 100 фрурарх — комендант на крепост. — военния началник на крепостта, който премина бързо на палубата, следван от двадесетина воина с излъскани до блясък брони. Той се изпъчи във войнишка стойка пред базилевса си, тъй както подобава на истински боец, и поздрави отсечено: