Петър Бобев - Отровният пръстен

Бе претръпнал. Не усещаше страх. Само някаква потискана жал. За светлия ден, за раззеленялата природа, за приятелите. И за Меда. Знаеше. Някога пак щяха да се съберат с нея при Залмоксис. И все пак. Твърде малко бяха живели заедно на тая земя. Много малко се порадваха един на друг.

Сега тя беше в бащиното си село и нямаше да види честта му. Това и за нея щеше да бъде чест. Че бе жена на герой, на божи пратеник…

Тимпаните задумтяха диво, зареваха като глутница зверове роговете, закрещя в изстъпление народът. И четиримата войника, хванали обречения за рамената и краката, го хвърлиха надолу, върху изправените копия. Той усети ужасната, непоносима болка, зърна за миг подалите се от тялото му накрайници на копията и изгуби съзнание…

Когато отвори очи, Троил се видя захвърлен върху бунището отвъд външната стена на тирсиса, изградена от два реда колове, между които бе насипана пръст. Над главата му се бе привела Меда, неговата Меда, наливаше в устата му горчива билкова отвара. Изглежда, тя бе превързала раните с накъсаната му риза, след като ги бе запушила с бяла садина и други лечебни билки.

Троил опита да каже нещо. Ала от устните му не излезе никакъв звук. И отново изгуби съзнание.

Събуди го врява, дрънчене на оръжие. Отвори очи. Меда, разплакана, с паднала от русите й плитки забрадка, се бореше задъхана с двама стражника, които бяха вързали ръцете й и опитваха да я отвлекат назад, към града.

Задавен от гняв, Троил опита да им изкрещи някаква закана, ала и тоя път устните му не промълвиха ни звук.

Като в просъница чу нейните клетви:

— Да ви порази Бендида 85 85 Бендида — тракийска богиня на лова и плодородието. , дето не оставяте жена да помогне на мъжа си!

…Бендида — женското начало в божествената природа, посредница между хората и Залмоксис. Но сега ни богът, ни богинята щяха да помогнат.

Единият войник я сряза грубо:

— Той не ти е мъж. Не ти е дори сънародник. Не заслужава да се нарече гет. Истински достойният умира отведнъж върху копията. Остави го да пукне като куче с позора си! Защото всеки, който помага на такъв, е проклет и от бога, и от хората.

И може би й наговори още много обиди, ала Троил повече не чу. От напрежение отново изгуби свяст.

Когато пак се събуди, след час ли, след два ли, след дни или седмици, Меда вече я нямаше. Дали само му се бе присънила? Наоколо джавкаха мършави песове, в синьото небе се виеха лешояди. Все него ли чакаха?

Ясно, излязъл бе недостоен да застане пред бога. При падането тялото му се беше изместило малко и копията не бяха успели да го пронижат смъртоносно. Минали бяха отстрани — през плешката, през слабината и бедрото. Изгубил бе само много кръв. Но превръзките на Меда бяха помогнали.

Залмодегик бе постигнал целта си. Тъй като бе нежелан посланик до бога, Троил беше по-безопасен дори отколкото мъртъв. Никой нямаше да послуша думите му. По-добре беше да умре. А все не умираше.

Устните му се бяха напукали от треската. Пиеше му се, поне глътка вода. Да разкваси пламналото гърло. Ала кой да му поднесе тая глътка вода? Меда лежеше някъде затворена, отстранена от него. Троил вече нямаше никого — забравен, изоставен от целия свят. Осъден да лежи на бунището, докато угасне като свещ.

Така, с такива черни мисли, се измъква няколко пъти от мрака, който изпълваше съзнанието му. И всеки път се убеждаваше, че още не му е било писано да умре.

На три крачки от него, като в недостижима далечина, лъщеше локва вода. Вода — каквато и да е! Да я достигне, да накваси устни!

Той опита да се обърне по очи. И успя. Животът се връщаше в тялото му. Полази. Като змия с пречупен гръбнак. Но полази. Един пръст, два пръста, цяла педя. Изглежда приближаваше. Може би десет пъти губи съзнание. Но след всяко свестяване запълзяваше отново. Най-сетне я достигна. Натопи устни в мътната локва. Пи жадно. И заспа. Не загуби свяст, а заспа истински.

И когато се събуди след това, усети нов прилив на сили. Нямаше да умре. Щеше да оживее. Гладът вече заглозгваше стомаха му. А как да го засити?

Да изпълзи назад в града, да проси? Никой нямаше да му поднесе ни трошица. Проклятието на Залмодегик щеше да отблъсне всички — и врагове, и приятели. Напротив, трябваше да бяга от града, да стигне там, където никой не го познава.

А защо ли? Какъв смисъл да оживее — далеч от племето, от Меда, без цел в живота, опозорен?

Въпреки това запълзя. Чувство, по-мощно от отчаянието, подсъзнателно, го раздвижи. След пет-шест крачки усети, че може и да се изправи. Подпрян на един кол, закуцука.