Петър Бобев - Отровният пръстен

Много още трябваше да се направи, за да стане това поселище истински град. Ала виж — от военно гледище несравним беше Тиризис — мощна и непристъпна твърдина. Само една стена от стотина разкрача при най-голямото стеснение на полуострова можеше да противостои срещу хиляди нападатели. И наистина устояваше досега: и срещу кробизи 89 89 кробизи — тракийско племе в Североизточна България. , и срещу гети, и срещу скити — както в миналото — пред набезите на околните тиризи.

Не само като крепост. И за друго я разглеждаше Лизимах. Столица си търсеше той — достойна за сегашното му царство, още по-достойна за онова, що замисляше. Където минеше навремето си Александър, навред сееше нови градове, пръскаше елинската култура по целия свят. Вземаше култура и от покорените варвари. Много селища разруши, като се почне от Тива и се стигне до Персеполис. Не по-малко и създаде. Повече от седемдесет нови града бележеха пътя на победите му. И от тях — осемнадесет Александрии. А от тях — най-голямата, най-славната — Египетската Александрия на Птоломей. Великия ги създаде, преди да е навършил тридесет и три години. Градове със смесено население — от елини и варвари. Нали това беше мечтата му — да слее Изтока с Елада в една световна общност? Александър, още дете, се оплакваше, че баща му Филип е извършил всички подвизи, които са по силите на смъртните. А Лизимах досега пък не постигна съвсем нищо. Александър извърши всичко. Това, което той не успя, се оказа непостижимо и за приемниците му. Ех, наистина той наследи отлична държава с ненадмината армия, изградени търпеливо от баща му. Без Филипа нямаше да се роди величието на Великия. А какво остави Александър на диадохите 90 90 диадохи — приемниците на Александър Велики: Лизимах, Антипатър, Птоломей, Селевк, Антигон и др. си — една разпръсната по всички краища на света държава, една изтощена войска, един развратен от непривичния му разкош народ от разглезени бивши овчари. Можеше ли някой, можеше ли Лизимах да продължи делото на Александра?

При вида на тая естествена крепост старата му мечта отново се разбуждаше. С какво впрочем го превъзхождаше предшественикът му? Със сила ли? Нима можеше някой да се мери по сила и издръжливост с Лизимах? С воля ли? Та нима през целия си дълъг живот не бе доказал на всички, че умее упорито да преследва целите си? С твърдостта си ли? Че кой се бе разправял по-малко жестоко с всеки, който бе дръзвал да се изпречи на пътя му?

Александър остави завета си — да не разкъсват империята. А те, диадохите, уж най-верните му другари, я раздърпаха още пред смъртното му ложе. Всеки се смяташе най-достоен за мястото му. Оставаше им да решат спора само с оръжие. И ето, толкова десетилетия, те се дебнеха, сговаряха се един срещу друг, избиваха се, без при това някой да спечели надмощието.

Лизимах все още не се бе отчаял. Още чувствуваше сили да завърши своето дело. Нима не потвърждаваше това и последната му женитба? Не само по политически причини бе изгонил третата си жена, персийката Амастрис, за да доведе в двореца Арсиноя, дъщерята на Птоломей. Оженил се бе едновременно със сина си Агатокъл, който пък бе взел доведената сестра на Арсиноя, Лизандра. Наистина, убедил се бе, че не притежава достатъчно сили да разгроми съперниците си: Птоломей, Касандър, Деметриус и особено упорития Селевк. Пред тях разполагаше с едно преимущество. Те нямаха възможности да се разширяват: нито към Индия, нито към Рим, нито към Картаген. Единствен той имаше накъде да се насочва, нови земи да завоюва, нови народи да покорява. Северът за него стоеше открит. Непознатият, загадъчен Север, населен със здрави и работливи, но войнствени народи, от които ставаха чудесни роби и несравними войскари. Гети, скити, андрофаги, хиперборейци — кои от тях съществуващи, кои измислени. Вярно ли беше например, че архипеите се раждали плешиви и ставали съдии в съседните племена; че иседоните убивали старците си и ядели месото им, а черепите им позлатявали; че аримаспите били еднооки?

Нататък обръщаше поглед Лизимах. За това мечтаеше по цели нощи. Най-първо да покори гетите с техния непокорен владетел Дромихайт. Да завладее земята им — богата на жито, на стада, на работни хора. Той държеше в своите фаланги много наемници гети. И не можеше да каже кои са по-храбри: скитите ли, галатите 91 91 галати — келтски племена, нахлули и завладели Балканския полуостров през III в. пр.н.е. или гетите. Непобедима щеше да бъде една многобройна войска от гети. И евтина. Малка плата искаха гетите, малко ядяха. Големи несгоди понасяха, не жалеха живота си. За елините смъртта беше зловеща, тя ги отвеждаше в мрачното царство на Аид 92 92 Аид — царството на мъртвите. . И те пристъпваха с ужас прага му. За гетите смъртта представляваше пътуване в слънчева желана страна. При Залмоксис 93 93 Залмоксис — главен бог у гети, тиризи, кробизи. .