Петър Бобев - Гладиаторът

Спартак отново излезе на пътечката. Беше взел значителна преднина. А и той не беше от желязо, и той се бе преуморил от лудия бяг из гората. След стотина крачки пътеката го отведе до тясно мостче, опънато между скалистите брегове на дълбока урва. На дъното й на дълбочина десетина човешки боя се пенеше буен поток. Спартак притича по моста. На отсрещния бряг спря, изкушен от внезапен порив да го събори, да прекъсне пътя на преследвачите си. Опита да изкърти с ръце една греда, замахна с меча. Убеди се бързо, че това няма да му се удаде, преди да дойдат преследвачите.

Затова продължи нагоре, поел си малко дъх, решен да се шмугне пак в храсталака. И ако добие голяма преднина, да заличи следите си.

Тогава зад гърба му излезе Тарула. С брадва в ръка. Тръгнал бе да насече дърва. И бе чул човешките викове. Скрит в окрайнината, бе видял всичко. Преценил го бе начаса. Още не бе станало късно. Без да губи време, той замахна с брадвата. Правил бе мостове и знаеше градежа им. Удари направо върху подпорната греда. При втория удар я пресече. Замахна към другата.

Римляните вече наближаваха. Схванали намерението му, те закрещяха отдалеч. Тарула удари повторно. Потрети. Тая греда излезе по-здрава. Устоя. Първите преследвачи вече стъпваха на моста, а той още продължаваше да сече. Един метна копието си и то се заби в ребрата му. С последни сили ктистът нанесе последния замах.

Дървеният градеж изскърца глухо и бавно се срина надолу, увлече със себе си тези, които вече бяха стъпили върху него. А Тарула се отпусна на земята. Аленото петно върху бялата му дреха нарасна.

Дочул новата глъчка, Спартак се обърна. И видя станалото. Без да се двоуми, хукна назад. Вдигна ранения на ръце, понесе го към гората.

Тарула отвори очи. В зениците му светна доволство. Задъхан, той прошепна:

— Ти се бориш за такива като нас… Аз съм ктист… Клетва съм дал… Нямам право да убивам, нямам право да дойда с войската ти… Но имам право да пожертвувам себе си… Имам право…

Спартак усещаше по тялото си парещата влажност на изтичащата кръв. Наскуба бяла садина и я натика в раната. После отново забърза. Най-сетне достигна отшелническото селище. Ктистите го наобиколиха, поеха ранения си събрат, положиха го върху нара му, разтичаха се за билки и лекове.

Тарула размърда устни.

— Не е вярна старата мъдрост… Днес е друго… Днес, който не точи меч — от меч загива… Чуйте ме, братя!… Когато те нападне вълкът, няма място за кротост… Когато те нападнат потомците на Бозалите от Вълчицата, няма място за кротост… Има два изхода: или мъртъв, или роб… Аз бях роб… По-добре мъртъв…

Изведнъж той клюмна. Тракийският конник беше поел душата му, за да я отнесе горе.

Ктистите докараха един кон.

— Хубав е — рече Спартак. А той разбираше от коне.

— С листа на воден орех е хранен — похвали се единият ктист. — Затова!

Спартак не се учуди. Той знаеше това, знаеше също, че от бодливите кутийки на водния орех бедните траки правят и хляб, който затяга стомаха при летните разтройства.

Метна се върху коня и препусна към Стримон. Когато стигна там, ордата на Терес бе оплячкосала неприятелския обоз. В грабежа се бяха включили и доведените от Дизатралис конници.

Много време пропиля Спартак, докато събере отново войската си, вече намаляла наполовина, ала не от ранени и убити, ами от мародери, зарязали частите си, за да отмъкват в селата си награбеното.

— Меди! — провикна се ядно Спартак. — Вие, най-смелите мъже в света! Стига плячкосване!

Терес се засегна.

— Това е войната!

Спартак го стрелна с поглед.

— Беше! До днес! Вече не е, вече е въпрос на живот или смърт. Или римляните — или ние!

Войниците мълчаха. Вече не възразяваха открито. Но той четеше в смръщените им лица, че недоволствуват от новия ред, който опитваше да им натрапи. Много от това, което той изискваше от тях, им беше чуждо и непонятно. Векове, хилядолетия наред дедите им бяха воювали така — прогонваха враговете, ограбваха ги и после се връщаха отново към стадата и нивите си. Не ги преследваха в чужбина. Там се биеха с тях тамошните племена…

Ала волята на Спартак, упоритата му вяра в своята правота, прямият му, изискващ безусловно подчинение поглед неволно покоряваха. Хипнотизираха. Тракиецът, когато те гледа, дори не мигва. Ала погледът на Спартак беше по-твърд от всички. От ясните му очи сякаш излитаха сини мълнии. Никой не можеше да устои срещу тяхната стоманена настойчивост.

— След мен! — извика Спартак и поведе останките от войската си подир отдавна отстъпилите римляни. Никога не забравяше златното правило, че преследването изисква най-голяма предпазливост. Затова отправи далече напред няколко конни разезда.