Петър Бобев - Гладиаторът

И замахна с меча. Астрагал едва успя да отклони удара му с щита си. Неволно посегна и той. Беше научен да отговаря на удара с удар. И още нещо — в очите на доскорошния си подчинен той сега откри не сънародника, а озлобен, настръхнал враг, който щеше да го съсече, без да се поколебае.

Така неочаквано за всички боят се разгоря. Двамата се засипаха с градушка от удари. Те бяха отлични бойци, владееха до съвършенство изкуството на меча.

При вида на това зрелище, за мнозина от тях само далечна мълва, траките побесняха от радост. Развикаха се, закрещяха, притиснаха се да гледат по-добре.

Маркус Красиниус Алвио почна да губи търпение. Чувствуваше как бързо отмалява. От удара в главата почваше да му се вие свят. Той скочи светкавично напред, та наведнъж да реши изхода на двубоя. И замахна рязко с меча. Тая хватка му докарваше сигурна победа. Този път насреща му се оказа боец, по-опитен от него самия. Астрагал се отклони леко и префектът политна напред, увлечен от устрема си. Той падна на земята и изтърва оръжието си, което отлетя на пет крачки от него. Докато се опомни, и Астрагал го притисна към земята. Опря меча в гърлото му. После погледна несъзнателно към Севт с ням въпрос в очите.

Севт поклати глава.

— Виждаш ли се, Алвио? Спомняш ли си за моя брат? Изживяваш ли и ти неговата мъка? Почакай, почакай! Аз още не съм решил какво да правя с теб.

Отдолу, под коляното на победителя, Маркус Красиниус дишаше мъчително. Още по-измъчен изглеждаше Астрагал. И горд, спечелил битката. И посрамен.

Най-сетне Севт насочи палеца си надолу.

При тоя зловещ знак Астрагал се задъха:

— Не! — почти простена той. — Не мога!

От гордата му самонадеяност не бе останало нищо. Той просеше милост — не победеният, победителят просеше милост.

Тълпата зарева негодуващо:

— Заколи го! Заколи го!

— Не! — трибунът понечи да се изправи. — Един Астрагал няма да убие римски патриций за удоволствие на дивите варвари!

Нажеженото копие се залепи до врата му.

Астрагал трепна.

В същия миг Маркус издърпа меча му и с един замах го заби отдолу в корема му. Раненият се препъна, притиснал раната си с две ръце, после рухна сред локва кръв.

Префектът се изправи, олюлявайки се като пиян. Пред очите му се въртяха алени кръгове. Струваше му се, че всеки миг ще загуби съзнание. Гадеше му се — от срамния двубой, от гледката на сгърчения труп, от самия себе си…

Тогава като отдън земя дочу думите на някогашния си гладиатор:

— Наградата, която бях определил за победителя, е разпъване на кръст! Като истински роб!

Маркус Красиниус Алвио не устоя на този нов удар. Червена мъгла като наводнение от кръв плисна в очите му.

Когато пак се свести, първия човек, когото видя напреде си, беше Спартак. Резосът спореше разгорещено с врага му.

— Спартак! — промълви Маркус. — Не искам да умра като роб! Ако ме спасиш, ще ти дам медальона на Химилкон! Кълна се в Стикс, в който се кълнат и боговете!

За живота си бе пожертвувал достойнството си на римлянин. За него беше готов да пожертвува всичките си мечти и амбиции, да се откаже от власт и сила. Само да остане жив… Жив.

Спартак се извърна изумен.

Усетил, че бе налучкал верния път, Маркус заговори:

— Даде ми го Мокапор, преди да умре.

Спартак пристъпи нетърпеливо.

— Къде е?

— Скрит в лагера. Само аз го знам.

Спартак реши бързо:

— Ще ти подаря живота. За откуп. Животът ти — срещу медальона.

После се обърна към войниците:

— Докарайте някой пленник!

Скоро доведоха един от контуберналите на Астрагал. Маркус Красиниус се преобрази неузнаваемо.

— Бягай веднага в лагера! — заповяда му той с глас, който не търпи възражения. — В кутията със скъпоценностите под леглото ми ще намериш един сребърен медальон. Донеси го! И знай, колкото, по-рано свършиш това, толкова по-рано един римски префект ще получи свободата си.

Легионерът вдигна ръка за поздрав и се метна на докарания кон.

Спартак бързаше да се възползва от поражението на римляните, за да ги доунищожи, преди да са се опомнили. И да завземе лагера им, за да се добере сам до скъпоценния медальон. Не се доверяваше на контубернала. Стори му се годен да го излъже, годен да се уплаши от повторно завръщане при страшните варвари. А имаше и друга опасност — да стане жертва на намножилите се мародери, които кръстосваха навред за лека плячка, без да се вслушват в забраните на Спартак. За една броня, за един шлем те бяха способни да обезглавят нещастника, който носеше тоя шлем и тая броня.