Петър Бобев - Гладиаторът

— Гайус Салвариус, предай се!

Задъхан от битката, окървавен, Астрагал изкрещя в отговор:

— Римлянинът не знае да се предава!

Маркус не видя какво стана след това. Внезапно и върху неговите воини се изсипа нов сипей от камъни и коли. Префектът се сети тутакси какво да стори. Тъй и неговият кумир, великият Александър, нападнат в проходите на Хемус, успял да опази войската си.

— Лягай под щитовете! — изкрещя той и се хвърли в близката падинка, закривайки се с щита си.

Наистина, сега колите и откъртените скали не успяха да нанесат такива поражения както сред легионерите на Астрагал. Задоволен, тържествуващ, префектът се изправи. Тогава коварната Фортуна му изигра втората си шега. Един камък, насочен от нея, го прасна по шлема и го свали в несвяст.

Когато се опомни, Маркус Красиниус Алвио се видя легнал на земята. Позна победителите, преди да е зърнал лицата им. Позна ги по бронираните панталони, каквито носеха само траките.

Варварите празнуваха победата. Ехтяха еднотонни рогове, бумтяха тъпани. Голобрад воин пееше за Ситалк. За несвикналото ухо на римлянина това не беше и песен. То беше по-скоро дрезгав речитатив, след който следваха няколко еднообразни припева. Понякога воинът се подхвърляше във въздуха и почваше да сече с махайрата въображаеми врагове. Ведно с него подхващаха танца останалите траки. Те скачаха диво с размахани мечове, които свистяха зловещо над главите им. И толкова изкусно, че никого не засягаха. Отстрани приличаше на истинско сражение, в което някои се престорваха на убити и се просваха на земята, а други — победителите — уж снемаха въоръжението им и подхващаха със запевчика безкрайната песен за Ситалк, докато други изнасяха преструващите се мъртъвци извън полесражението.

Маркус Красиниус бавно вдигна поглед. По израза на лицата им разбра, че не го очаква нищо добро.

И все пак не бе допускал това, което го слетя. Не се учуди, че видя сред победителите и Спартак. Позна го и под бронзовия му шлем, който по тракийски обичай покриваше почти цялото му лице. Всъщност неговото присъствие му вдъхна някаква надежда. Спартак по дух не беше варварин — той знаеше какво значи пленен римски аристократ, знаеше какъв откуп може да получи за него.

Уплаши го другият. Отначало дори не позна кой е този брадат варварин с клеймо на роб беглец, дето беше вторачил в него свирепия си поглед. И все пак нещо в тоя поглед му беше познато. Срещал го бе някога. Само че за какво го бе срещал — за добро или за зло?

Наистина трудно би могъл да открие някогашния си домашен гладиатор, тогава гладко обръснат, както беше прието за такива като него, в това обрасло с буйна грива лице.

Щом видя, че пленникът се е свестил, Севт го срита.

— Ставай, Маркус Красиниус Алвио!

Песента и хорото пресекнаха изведнъж. Множеството онемя. Задъхан от гняв и обида, римлянинът се изправи с мъка. И без да се обръща към мъчителя си, заговори на Спартак:

— Аз съм римски гражданин. Не позволявам да ме докосвате! Искам да се държите с мен, както подобава на римски патриций!

Спартак смръщи вежди.

— Ще се държим с тебе така, както ти с нас! Ще те изпратя в моите рудници!

Маркус вдигна ръка.

— Ти нямаш това право!

Спартак погледна към небето.

— Имал ли съм право, ще отсъди историята!

Префектът възрази живо:

— Ти го знаеш. Историята се пише от победителя. Затова победителят е винаги прав. Рим ще бъде тоя победител. Той ще пише историята на всички сразени от него.

После като че ли гордостта му неусетно се стопи.

— Повярвай ми! В рудника не те изпратих аз. Тогава бях ранен. В несвяст. Направи го Астрагал. Аз бях решил да сключа съюз с теб. Предлагам ти тоя съюз и сега. Ти си умен. Знаеш какво значи съюз с Рим.

— Знам! — отвърна Спартак през зъби.

Тогава Севт се изпречи между двамата.

— Спартак! — рече той. — За моята вярна служба ти бях поискал само една награда. И ти ми я обеща.

Той посочи с меча си префекта.

— Ей тоя! Ако ме беше бил, щях да ти го оставя. Ако ме бе осакатил, щях да ти го оставя. Ако беше посегнал да ме убие, пак щях да ти го оставя.

И се обърна към множеството:

— Братя меди, отсъдете! Аз бях гладиатор на този звяр.

Маркус Красиниус най-сетне го позна. И разбра — участта му бе решена. Нелепо беше да се надява за пощада. Той се прегърби, посърна.

А Севт не спираше да го обсипва с обвинения:

— Като гладиатор се бих срещу всички зверове и хора, които ми посочи. Веднъж той ме накара да се бия с брат си. Помолих го да отмени боя. Всичко друго, не и това! Той не склони. Аз бях по-опитен. Свалих брат си на земята. И по гладиаторския обичай поисках пощада за победения.