Петър Бобев - Гладиаторът

А виждаше, че и войниците, и началниците им нямаха охота да продължат преследването. Предпочитаха да се порадват на леката победа — с веселби, с хора и с гуляи.

Дизатралис пръв се осмели да му го каже:

— Само война да искаш! Тя няма да се свърши. Виж, за празненства рядко остава време.

Спартак смръщи вежди.

— Когато само раниш лъв, или тур, или глиган — оставяш ли го да избяга? За да стане още по-опасен. Или го гониш, докато го доубиеш?

— Това е друго! — изсумтя едноокият Терес.

— Не е друго. Полуразбитият враг ще се окопити. И отново ще те нападне, обогатен от опита на поражението си. Затова и той трябва да бъде преследван до пълното му унищожение.

— Стига ни, че ги прогонихме!

— Сега ги прогонихме, утре пак ще дойдат. Откога налитат, ние ги отхвърляме, а те все се връщат. Лакоми са за земя, за роби. А Тракия има и богата земя, и яки работници.

— Тия яки работници знаят да се отбраняват.

Спартак сви юмрук.

— С отбрана победа не се печели. С отбрана само се отлага поражението. Рим трябва да бъде ударен право в сърцето. Другото са драскотини, които не убиват. Само го дразнят. Като леко ранен лъв.

Терес вторачи в лицето му единственото си око.

— Ти какво? Ще ти се да удариш Рим в сърцето! Че ти знаеш ли неговата сила?

— Именно затова! Ако не бъде сразен, той ще ни зароби. Заробил е целия свят. Само ние още се опъваме. Или ние, или Рим!

Той замълча. Млъкнали бяха всички, слисани от дръзките му думи. После отново заговори, тоя път вече по-спокойно, почти безстрастно, но още по-непреклонно:

— Ще ги гоним до стените на Рим! И ще ги сринем! Ако те опожарят селата ни, земята ни ще остане. И планината ни, в която пак ще оцелеем. Ако ли пък ние сринем зидовете му, нищо няма да остане от Великия Рим. Аз имам мощта да не оставя камък връз камък от тия стени. И да изкореня Руминалската смокиня, под която Вълчицата откърмила Ромула и Рема. Тогава, както казва преданието, Рим ще запустее. Помогнете ми да стигна дотам! По пътя ни ще се надигнат всички потиснати. И ще тръгнат с нас на свещен поход…

Сега се обади Дизатралис:

— Ти поне знаеш колко мразя Рим! Знаеш също, че не съм страхливец. Тъкмо аз ти го казвам. Рим е всемогъщ. Рим има безброй легиони.

Спартак отговори:

— Това е вярно. И все пак римляните са по-малко от робите, които ги хранят. Тия роби само чакат някой да ги поведе. Патрициите са по-малко от плебеите — полуробите, които чакат нови братя Гракхи…

— Вярно е! — кимна Фертракс. — Робите чакат Месия!

— Който срази Рим, той ще бъде Месия. Както Рим търси несговорници сред враговете си, тъй и ние трябва да намерим недоволниците в неговия дом. А кои са те? Това са робите. Това са плебеите. Както Рим разделя и владее, тъй и ние сме длъжни да го разделим, за да го завладеем. Робите са ръцете и краката на Рим. Трябва да срежем ахилесовото му сухожилие, както обезвредяваме облечените в желязо, другаде неуязвими врагове.

Той разпери ръце.

— Това е! Да оставим ли ранения глиган да се укрие в усоите? И утре да нападне жените и децата ни…

Първа посрещна с радостни възгласи думите му неговата лична охрана — ядрото, съставено от избягалите роби, които го бяха последвали дотук, все хора, които в тая чужда страна нямаха никого освен него. Спартак ги бе отървал от робството и за него те бяха готови до един да дадат живота си. Какви ли нямаше сред тях: елини, либийци, картагенци, египтяни, гали, германци, брити, славяни — от всички страни, където ненаситният Рим грабеше синовете и дъщерите им.

Фертракс се провикна:

— Спартак, води ни!

След него вдигнаха махайрите си Терес и Дизатралис. Последваха ги останалите. Такива бяха траките — лесно се отчайваха, още по-лесно се възпламеняваха. Веднъж убедени, веднъж запалени, водачът можеше да ги откара накрай земята.

Спартак изчака да затихнат виковете им. Тогава се обърна към Терес:

— Вземи твоите хора! И моята лека пехота! Ще излезеш в гръб на римския лагер. Аз ще настъпя по билото. Когато видиш три огъня, ще нападнеш от запад. Да отвлечеш вниманието им. Тогава аз ще ударя от изток.

— Разбрах! — изпъчи се Терес. — Ще ги направя на пух и прах!

— Само преториума ще запазиш, с палатката на префекта! Тя ми трябва непокътната.

След това войската се раздели на две. По долината начело с Терес Бунтовника тръгнаха пешаците, въоръжени с прашки, лъкове, махайри, римски мечове и копия, с брадви — кой каквото докопал; едни с пелти, други с тежки четвъртити щитове, отмъкнати от легионерите; едни с брони, други само с кожуси, които пазят не по-зле от броните.