Петър Бобев - Гладиаторът

Подир Спартак потегли тежката конница, водена от Дизатралис, в която се числяха благородниците — всички с брони, разкошни каски и тежки ромфеи на рамо, следвани от копиеносците. Покрай предводителя се подреди неговата гвардия.

Изкачването продължи много. Най-сетне, задъхани и изпотени, бойците се измъкнаха на голото било. Окичиха шлемовете и броните с листа да не блестят и започнаха спускането.

От едно скалисто възвишение, обрасло с бодлива хвойна, Спартак погледна към полето. В далечината, в синкава мъгла, се виждаше римският стан.

Заслонил очи с ръка, той се обърна към Дизатралис:

— Я виж и ти!

Помощникът му се взря напрегнато.

— Тъй е! — рече той. — Избягали!

И отново се загледа.

— Виждам обоза им. Бърза надолу покрай Стримон към Десудаба. Може би към Синтия.

Изведнъж той трепна.

— Гледай, гледай! Строят им се разбърка. Колите се пръскат в безреда. Бягат…

И тозчас добави:

— Та това е Терес! Вълкът менява козината, нрава си не менява. Не е могъл да устои при вида на плячката.

Отдавнашната му неприязън бе намерила отдушник. От първия ден благородникът и размирният селяк не можаха да се спогодят за най-голямо огорчение на Спартак.

— Дизатралис! — рече Спартак с почервеняло от гняв лице. — Възлагам на теб да отведеш войската по Стримон. Аз ще догоня Терес, ще го изпратя подир отстъпващите римляни. На всяка цена трябва да ги доунищожим, преди да стигнат Десудаба, преди да се съединят с другите.

Метна се на коня и препусна надолу, последван само от двама телохранители. Беше ядосан. Терес се бе проявил отново като истински тракиец, непокорен и своеволен. Прави бяха римляните, като казваха, че траките забравят войната, щом зърнат обоза. Затова губят свободата си, макар че са най-смелите бойци на света. Всеки прави каквото му хрумне. Не виждат как в стръвта си към лична независимост сигурно крачат към робството. Ако беше Севт, нямаше да постъпи така. Севт беше гладиатор, дисциплиниран като римски войник. Такива трябваше да станат всички меди, всички траки, всички врагове на Рим, за да се надяват на победа. Само че Севт сега беше далече, може би вече достигнал Скаптопара на път за Дентелетика, където го бе изпратил Спартак да дири братска подкрепа срещу завоевателя.

Сега дентелетите, утре сердите, вдругиден бесите, синтите, сатрите, одомантите — всички траки щяха да се надигнат, ако повярваха в силите си.

Билото взе да се снижава бързо. Вместо бодливите хвойни се ширнаха зелените пасища. Подплашени овце от връхлетелите конници се пръснаха към гората. Постепенно пасищата преляха в ниви с едва покарали пролетни посеви. Тук-там се виждаха дървени рала с железни лемежи, изоставени от избягалите орачи.

Спартак свърна вляво към тясната просека. След припека на откритото горската хладина го освежи. Дори му се прииска да запее — че беше жив, че се бе отървал от робството, че бе победил Маркус Красиниус, че скоро плочката на Химилкон щеше да му разкрие тайната си мощ.

Внезапно конят му се препъна и се сгромоляса на земята. Ездачът отхвръкна насред пътеката. Изправи се начаса. Изтегли меча, успя да посрещне прав излетелите от храстите римляни. Препънали се бяха в опънатото въже и конете на телохранителите му. Единият беше смазал с тялото си ездача. Другият боец успя да се изправи.

Двамата се хвърлиха смело срещу дузината нападатели. Зазвънтяха мечовете. И все пак от първия миг беше ясно колко неравна е тази битка. Примъкнал се незабелязан през шубраците, един легионер прободе телохранителя в гърба.

Спартак разбра безсмислието на съпротивата си и побягна. Римляните се спуснаха с викове подире му. Той беше як, издръжлив мъж. Рудникът го бе закалил още повече. За беда и легионерите бяха хора от желязо, закалени в походи и сражения, преследваха го упорито по петите, неотстъпно. Затова той свърна в гората. Съобрази. Те не бяха горяни. Не познаваха гората. Не умееха да различават под пластовете суха шума коварните ямки, в които могат да си счупят краката. Не умееха да избират пролуки, не допускаха колко жестоко дерат еловите вейки, не бяха свикнали да се прегъват пред ниските клонаци.

Неусетно взеха да изостават. Двамина се проснаха на земята, виейки от болки. Другите, макар и по-предпазливи, не се отказаха от гонитбата. Не мислеха дори да се откажат. Защото бяха дезертьори, изгубили се в паническото бягство. Бояха се от сурово наказание, когато се върнат в частите си. Но виж, един пленник, и то тракийски аристократ, можеше да смекчи наказанието им, можеше дори да им донесе награда. Затуй въпреки че бяха грохнали от умора, не се отказваха, продължаваха да го следват с размахани мечове.