Петър Бобев - Гладиаторът

Изчакал търпеливо тоя момент, Спартак заповяда атака. Траките се хвърлиха да секат превърналия се в безредна тълпа противник. Прашниците и велитите не устояха, отстъпиха, блъснаха се в настръхналата стена на тежката пехота, която най-сетне успя да заеме тяхното място. Напредвайки като железен валяк, тя изтласка назад траките до теснината. И там също обърка реда си. Широките щитове задръстиха междините в редовете, не оставиха пролуки за копията и мечовете. А от набързо построената стена бранителите ги засипваха с градушка от камъни и стрели.

Внезапно Спартак се обърна, чул някакви гневни викове. Той изтича до скалата и погледна. По тясната козя пътечка бягаше с вързани на гърба ръце плененият префект, като по чудо се задържаше да не падне в пропастта. Хвърлените по него копия и стрели не го засегнаха. Изтърколените камъни профучаха над главата му. И тоя път Фортуна го бе взела под своя закрила.

Спартак махна с ръка и се обърна към Терес:

— А сега?

Бунтовника се усмихна.

— Като се мръкне, ще оплетем стълби от повет. Ще запалим гората и в суматохата ще се спуснем по стълбите.

Резосът се замисли. На думи всичко изглеждаше много лесно.

— Така веднъж и аз се спасих от Мокапор — доизказа се Терес, усетил колебанието му. — Научих го и аз от другиго.

Всъщност Спартак хареса тоя план от самото начало. Възприел бе изведнъж и основната мисъл на Бунтовника. Силата на Рим наистина се крепеше върху неговия боен ред. За да бъде сразен, трябваше при всички случаи да бъде разстроен този ред, да не се позволи на манипулите му да действуват. Щеше да запомни тези уроци. И някога, след години, когато едноокият разбойник щеше да бъде далеч от него, Спартак щеше да прилага неговата тактика начело на въстаналите роби и да громи легионите на Рим. А със стълби от дива лоза щеше да измъкне другарите си, обсадени на Везувий.

Слънцето изведнъж се скри зад кръгозора. Мракът неусетно избликна от усоите, заля планината.

Навикналото ухо на тракийския вожд долови нещо нередно — подозрително смълчаване пред грубата му крепост. Той изтича нататък. Дизатралис го пресрещна с шепот:

— Става нещо!

На два скока Спартак се озова навръх стената. Гледката, която му се откри, го озадачи. Легионерите отстъпваха. Но правеха това не както трябва. Ако имаха заповед, те щяха да се оттеглят в ред, заднишком, прикрити зад щитовете си. Ако бяха разгромени, щяха да се пръснат в безпорядък. А те?

Те се люшкаха насам-натам като пияни. Траките прострелваха всички, които се запътеха към укреплението им. Някои, без да виждат пропастта, падаха в нея. Трети, ей тъй, случайно избрали правилна посока, след стотина-двеста крачки се просваха на земята и почваха да повръщат. Малцина още се държаха на крака. Но и те бяха изплашени, обхванати от ужас пред зловещото чудо, което унищожаваше кохортата им.

Не, не беше уловка, не беше бойна хитрост!

Силата на предводителя се изразява в бързите решения. Спартак заповяда кратко:

— Напред!

Заразени от неговата вяра, добили дързост при жалкия вид на враговете, траките се спуснаха безмълвно след него. Никой не оказа съпротива. Едните, които все още не бяха изгубили съзнание, сякаш не ги виждаха. Другите, външно здравите, се чудеха как да избягат.

Дизатралис съзря един легионер, който поглеждаше уплашено изпод купчина трупове и паднали в безсъзнание легионери.

— Я го извлечете! — заповяда той.

Двамина траки докараха пребледнелия Мециус Публиус Либеон. Спартак запита:

— Какво става тук?

Мециус изтръпна, познал го начаса, познал страшилището, за което говореше с трепет цяла Македония.

— От татула е! — рече той.

— Какъв татул?

— За смелост. Да не ни слети нова децимация.

Изведнъж Дизатралис се сети:

— Та това е моя работа! Аз ги излъгах тъй…

— Ами ти? — обърна се Спартак към Мециус. — Не ти ли действува? Не ми се струва да си станал голям храбрец.

— Аз не пих. Не ща смелост. Искам разсъдливост. Баща ми беше смел, но го децимираха. И майка ми, и братята ми останаха без баща, без пенсия, без земя. Сега аз съм им опората. Аз съм длъжен да оцелея, за да получа пенсия и земя…

Спартак премисли малко, после рече:

— Добре, върви си!

И поведе дружината си нагоре, към планината.

Саине препускаше лудо през горската просека, без да се страхува, че може да пребие и животното, и себе си дори. Белодрехите ктисти, събратята на покойния Тарула, които кръстосваха страната навред, й го бяха казали първи. После срещнатите овчари и побегналите от римляните роби го бяха потвърдили. Цял римски легион начело с претора по лична заповед на консула Апиус Клаудиус Пулхер настъпваше насам да усмири най-сетне непокорника, който не само отказваше да сключи съюз между Медика и Рим, ами подстрекаваше срещу господарите на света другите тракийски племена, подмамваше към бягство доскоро послушните роби. Саине трябваше да му го каже. Изглежда той още не бе го научил. Иначе как можеше да се обясни лекомислието, с което продължаваше да се отдалечава надолу по Стримон, докато преторът бързаше да му отсече пътя към непристъпния Орбел.