Петър Бобев - Гладиаторът

— Преторът стяга обръча зад нас. Не се ли измъкнем овреме, после ще бъде късно.

Младият водач стисна устни.

— Вие сте ми се доверили. Сега за мен съществува само вашето доверие. И аз ще го оправдая. Аз и ти, и всички тук, сме тръгнали не само да хвърлим камък по лъва, а сетне да бягаме у дома. Ние сме тръгнали на лов за лъвове.

Едноокият Терес се вмеси в разговора:

— Спартак е прав. Победата се усмихва на онзи, който знае да напада. Арес значи „тоя, който се втурва“, а не „тоя, който бяга“.

Дизатралис се засегна пак:

— Не съм дете да ме поучаваш! Аз също съм тракиец. И воин. Аз също знам кога може и трябва да нападам. Но знам и кога се налага да отстъпя. За да запазя силите си и да ги стоваря върху неприятеля, щом аз намеря за добре… Пък и хората не щат да се отдалечават от планината си. Страх ги е…

— Траките не се страхуват! — сряза го Терес. — Трак значи храбрец. Ами не вярват много-много на вас, божем благородниците, дето сте ги яхнали и не смятате да слезете от гърбовете им.

Дизатралис скочи насреща му:

— Ти какво? Смут ли подклаждаш, бунтове ли?

Терес отвърна решително:

— Че да не му е много добре на народа? Защо аз избягах в планината, защо ме последваха и другите? Спартак не е Мокапор, истина е. Затова и аз съм с него, затова му вярвам. Защото е бил роб, познал е теглото. Ама такива като теб…

Спартак не понасяше ежби сред войската си.

— Я спрете! — рече той. — Раздорът е ахилесовата пета на нашия народ. Аз искам армия с тракийска храброст и римска дисциплина. Не я ли постигна — жалко за всичко! Рим ще ни смаже… И още нещо. Никого не водя насила. Който не е съгласен, да си ходи! По тракийския обичай.

И им обърна гръб.

Дизатралис млъкна обиден. Въпреки това не си отиде. Откачи от седлото мех с вино и пи жадно. Да разсее умората. И яда си от перченето на Бунтовника.

Спартак като че ли го забрави. Обърнат към Саине, заговори повече на себе си:

— Нощес сънувах сън. Прокобен. Уж съм пред стените на Рим. С неизброима войска. А все не мога да го превзема. Знам, че Анибаловият огън може да ги срине, да отвори проход за бойците. В същото време пък знам, че този огън не е у мен, че е при теб, в Медика. И аз искам да се върна при вас. За теб, за магическия прах. А не мога. Накъдето опитам, все без изход. Все кръстове, на които висят моите хора. Кръстове, кръстове, хиляди кръстове — като гора. И зад тях друга гора — от римски копия…

Саине прехапа устни. Тя беше жрица на Дионис. А Дионисовите жрици са гадателки. Сънят беше лош, злокобно знамение. Смутеното й сърце се сви още по-болезнено, спря дъха й.

— Това е грозен знак! — промълви тя съкрушена. — Послушай и мен, Спартак! Послушай и боговете, които говорят с нас посредством сънищата! Върни се!

А той, сякаш нечул, добави:

— И най-зловещото! От крепостта се бе привел префектът Астрагал, като жив, и ми се надсмиваше: „Не виждате ли, варвари, че още не сте дорасли да се мерите с Рим?“

Тоя път Терес прекъсна разговора:

— Време е да дадеш почивка. Цялата сутрин хората крак не са подвивали. Те не са като теб и мен.

— Вярно е! — кимна Спартак. — Нали затова и аз ходя пеша, за да знам колко издържа човек. Свири отдих!

След заповедите на стотниците и десетниците бойците насядаха по пътя като подкосени. Повечето полегнаха и тутакси заспаха. Останалите извадиха от торбите хляб и сирене, пушено месо или лук и ряпа, кой каквото сварил да вземе в бързината. Задъвкаха лакомо.

Саине пристъпи към Дизатралис. Съзнаваше, че върши нещо нередно. Но не намери сила да му се възпротиви. Убедена беше, че любимият не биваше да върви повече напред; че беше длъжна да го върне, да го спаси от гибел.

— Дизатралис! — рече тя. — Ние трябва да се изтеглим към Орбел!

— Трябва, я! — изръмжа той с пълна уста, като отпи няколко едри глътки вино. — Спартак ни води направо към самоубийство. Някога бащата на майка му, за да не падне в плен, накарал невръстния си син да го убие с меча му.

— А има ли някакъв изглед още да се измъкнем назад?

Той изтри с длан устните си:

— Знам един проход, през който римляните няма да ни забележат.

Сега вече Саине постави решителният въпрос:

— Ами ако стане нещо със Спартак, ще успееш ли да измъкнеш войската ни оттам?

— Ще мога, я!

И пак отпи от виното.

Саине реши. Приведе се към Спартак, който беше седнал върху сваленото седло на коня си.

— Има още време. Премисли! За теб, за мен, за хората! Не ти ли е жал?

Той стисна ръката й.

— Вярвай ми! И ти, и другите! Знам какво върша!