Петър Бобев - Гладиаторът

А това?

В плитчината, полузалята от водата, стърчеше носилката на Спартак. Саине се хвана за сърцето. Нямаше смисъл да търси повече. Заспалият Спартак не би могъл да се спаси, след като носилката е паднала в реката… Не би могъл…

С вледенено сърце девойката се изправи. Лицето й се бе изпънало, зло и заплашително. Озлобена към целия свят, най-озлобена към себе си. Защото тя беше виновна. Ако не го бе упоила, ако не го бе върнала назад, към засадата, той щеше да намери изход. Щеше да бъде жив… Да бъде жив…

Какво трябваше да стори тя, която носеше цялата вина? Тя, която вместо да го спаси, го бе убила. Какво?

Отсреща приведените върби се оглеждаха в стихналата повърхност на Синия вир. Там през деня се крият водните нимфи, олицетворението на безгрижието, на песента и доволството. Водните нимфи щяха да дадат и на нея насладата на забравата.

Саине пристъпи нататък, привлечена от сладостното видение на покоя. Водата покри глезените й, коленете, достигна до пояс.

Внезапно скритите в пазвата й змии се размърдаха, усетили надигащата се вода. Девойката спря. Понечи да извади торбичката, в която ги държеше. Нямаше защо, така завързани, да загинат и те.

Тогава си припомни думите на Спартак: „На тоя свят човек идва да направи нещо.“ Нему не бе писано да довърши делото си. Затова душата му щеше да остане незадоволена през вечността. Делото на Спартак зовеше — крещеше да бъде довършено. Тайнствената мощ не биваше да остане у римляните! Ако не друго, поне това беше длъжна да стори Саине — да отнеме тайната, да откупи отмалко вината си, да успокои душата му… А после… После сам Спартак в съня й щеше да я упъти…

Тя тръгна назад, излезе на брега. Тогава я обградиха легионерите. С властен жест девойката ги отстрани от себе си.

— Аз съм жрица на Бакхус — рече тя заплашително. — Водете ме при префекта Маркус Красиниус Алвио!

Смутени от дръзкия й вид, суровите воини отстъпиха. Двама от тях доброволно я съпроводиха по пътя към лагера.

Достигнаха към обяд. Извън дървените му стени бяха натрупани огромни клади, върху които робите нареждаха мъртъвците. Отделно от тях, закрит с разкошен саван, върху самотна клада лежеше знатен покойник. Наоколо се суетяха жреците: авгурите птицегадатели с изкривени жезли, гадателите по вътрешностите, жреците на Юпитер и на Марс. Един артист-мим се гримираше за изпълнението на ролята на покойника. Войници подготвяха бойния му кон и кучетата му за жертвоприношението.

— Преторът! — отвърна на немия й въпрос единият легионер.

Другият добави:

— Убиха го вашите. Скъпа му излезе победата.

Тя сви устни. А на Спартак — поражението.

Преторът поне бе постигнал победата. Изпълнил бе това, за което бе дошъл на тоя свят. А Спартак бе загинал ей тъй мърцина, жертва на нейната глупост. И делото му бе останало недовършено.

Сподирена от злобните погледи на тълпата, Саине се отправи към преториума. Пред палатката стоеше на пост вкаменен като статуя Мециус Публиус Либеон. Той й препречи пътя с копието си.

— Аз съм Дионисова жрица! — натърти с достойнство девойката. — Трябва да говоря с префекта!

— Префектът почива след боя — отсече часовоят.

Тогава отвътре се показа Либия.

— Господарят заповяда да влезе — рече тя.

И Мециус прибра копието, застана в предишната си каменна стойка. Саине прекрачи прага.

— Салве! — изкряка папагалът зад гърба й.

Тя усети, че краката й се подкосяват, че се разтреперва цялата. Отсреща в бяла тога, с венец от рози на челото лежеше върху креслото си Маркус Красиниус Алвио. На гърдите му висеше окачен картагенският медальон.

— Привет на тебе, префекте! — пошепна девойката.

Маркус Красиниус поклати самодоволно глава.

— Днес все още префект, утре — претор!

Тя видимо не споделяше радостната му надежда.

— Че кой друг заслужава повече от мен? — изпъчи се той. — Преторът загинал, избити и другите префекти. Кому другиму Сенатът ще възложи тая чест?

Новодошлата стоеше все тъй заплашително мълчалива.

— Пристъпи, Саине! — усмихна се той. — Сподели с мен радостта ми!

Девойката все мълчеше, загледана като омаяна в сребърната плочка на гърдите му.

Той се понадигна в недоумение.

— Че тогава защо си дошла?

Тя се сепна.

— Идвам за огърлицата, що носиш, префекте! Искам си я!

Римлянинът посегна да я скрие под тогата си.

— Виж, това няма да стане! Искай всичко друго! Само това не!

Тя протегна решително ръка.

— Дай ми я!