Петър Бобев - Гладиаторът

Стигна до него, посегна да я дръпне.

Изведнъж с неподозирано ловко движение той пипна ръката йия сграбчи в обятията си.

— Ех, глупава хубавице! Падна ли ми в ръцете?

Девойката опита да се отскубне, двамата се сборичкаха ожесточено. Едва сега Маркус Красиниус се убеди в жилавината на външно крехката красавица.

Внезапно той изохка. И се хвана за врата. Очите му се разшириха от ужас. Защото видя злобната съскаща главица, която се подаваше от торбичката на девойката, след като бе изцедила отровата от кривите си зъбчета. Видя сатанинския израз в отвесните зеници.

Саине се изправи вдървена.

— Отмъстих! — процеди през зъби тя, повтаряйки съсъка на усойницата, която бързаше да се свре под леглото.

Маркус се изправи, посегна към меча си, окачен на главната греда. Но краката му се подгънаха и тялото му се строполи на пода.

Заекнал от ужас, той простена:

— За какво отмъщаваш… Пък ти… Какво ти сторих…

— За Спартак! За смъртта му!

— Спартак не е мъртъв.

Тя се вцепени.

— Жив е! — изфъфли префектът. — Пленник… И аз щях да го освободя… Добро за добро… Щях да го оставя резос… Съюзник на Рим… Волно или насила…

Не каза всичко, то се знае. И нямаше време. Усещаше как отровата се разлива по тялото му. Главата му се замайваше, сякаш изпитото през целия му живот вино едва сега нахлуваше в мозъка му. Ухапаното място заболя нетърпимо, като че ли до него бе прилепнало нажежено желязо. Червена мъгла замрежи очите му. От носа му рукна кръв.

Не издаде честолюбивите си планове. Наистина толкова ли беше глупав, та да изпусне Спартак? Нали със съюзник като него и с мощния картагенски прах можеше да завоюва целия полуостров? Дори Спартак да не искаше, със своите кохорти Маркус Красиниус насила щеше да го направи резос — като пленник да управлява Медика и да изпълнява волята му. Ако ли пък варваринът успееше да се отметне и да подхване отново борбата — и това не беше беда. А може би още по-добре. При такава заплаха Рим щеше да отпусне по-охотно нужните легиони, с които после Маркус Красиниус щеше да се върне назад, за да постави на колене и Сената, и целия Рим. Както бе сторил и Сула. Както мечтаеха още много други честолюбци.

Отчаянието сгърчи мъжественото му лице.

— Саине! — простена той. — Спаси ме! Ако искаш да спасиш и Спартак!… Само аз мога…

Тя изведнъж си даде сметка за всичко. Изведнъж проумя каква грешка бе сторила. Грешка подир грешка. А уж за добро. Злото никога не идва само. Ясно, боговете бяха против нея. И Дионис я бе изоставил. По-право Дионис отмъщаваше. За много неща. За това, че като негова жрица бе замечтала за друг мъж. За това, че бе разрушила светилището му, за да запази другия мъж.

— Спаси ме! — шепнеше умиращият с глас, който заглъхваше бързо. — Ти си жрица на Бакхус… Всичко можеш…

Наистина можеше. Ала не тук. Билките й бяха там, в Орбел, в храма. Дори да искаше, докато тя отидеше и се върнеше оттам, римлянинът щеше да е нагазил в Лета.

Та той вече умираше. Кръв струеше от носа, от устата, от очите, от ушите му. Задавяше го.

— Позна! — изхърка той. — Позна оня проклетник… Халдеецът… За отровата… Защо не каза, че е… змийска отрова… Защо не…

Не довърши.

Саине стоеше потресена. Вцепенена. С изпъкнали от ужас очи. Значи тъй… Този, който е могъл да помогне… Вече и той не можеше…

Внезапно тя дочу някакво изтрополяване. Влезлият в палатката часовой бе изтървал копието си от изумление. Отсреща, притиснала сама устата си да не извика, посивяла, се взираше като обезумяла Либия.

Саине сграбчи меча на префекта, готова да се защити, готова, ако потрябва, да го забие в гърдите си.

Но не. Не стана нужда. Какво беше това чудо? Или пък Съдбата отлагаше края й, за да я накаже по-жестоко, да удължи страданията й?

Мециус Публиус Либеон взе копието си и прошепна:

— Нищо не съм видял!

После се върна на поста си.

Саине се опомни. Наистина, какво чакаше? Сега само от нея, от нейната бързина и съобразителност зависеше делото на Спартак. И животът му. Дионис й бе дал последната възможност.

А над главата й прелиташе възбуден папагалът, блъскаше се в палатката и крещеше пресипнал:

— Салве, Алвио! Салве, Алвио!

Саине грабна сребърната плочка от мъртвеца, надяна я на шията си и се обърна. Либия я бе хванала за ръка и я теглеше към задната вратичка на палатката. Измъкна я навън и я поведе към Декуманската порта, към изхода от лагера, покрай насядалите по земята свободни от наряд легионери, които играеха на зарове.