Петър Бобев - Гладиаторът

Така войската на Спартак се раздели на две. Терес и онези войници, които жадуваха за плячка, продължиха напред. Дизатралис и Саине редом с носилката на Спартак поеха назад.

Непрекъснато ускоряваха хода си — накрай почнаха да тичат. Клещите на римските кохорти се стягаха неумолимо. Девойката вече слушаше заповедите на центурионите, звънтежа на оръжията, ругатните на десетниците.

— Далеч ли е? — запита тя следващия я Дизатралис.

Той посочи потъналата в черно-синя сянка бразда, която разсичаше дълбоко зелените поли на планината.

— Още малко!

Нямаше смисъл да се спазва някакъв ред. Всеки бягаше, както може. Ако опитаха да се престрояват, щяха да загубят ценно време. Римляните щяха да ги преварят. А веднъж влезли в планината, бегълците можеха да се разгънат набързо, както си искат.

Най-сетне отсреща им зейна като тайнствена крепостна порта устието на пролома, оградено с две отвесни скали.

Оставаше им само да прегазят Стримон.

Тогава разбраха правотата на Тересовите думи. Напреде им се изпречи не тихата река, която бяха прегазили сутринта, когато в бистрите й води се виждаха дори плуващите риби, а плитчините бяха обрасли с водни орехи и лилии. Сега Стримон се бе превърнал в мътна клокочеща стихия, която се надигаше и заливаше бреговете си. Тя вече бе опряла до короните на крайбрежните върби, които стърчаха като зелени островчета сред кафяво разпенено море.

И конници, и пешаци се спряха като вкопани. Пътят им бе отрязан не от неприятелите, а — от самите богове. Боговете ги бяха изоставили.

И тогава с грозен рев, вледенил сърцата им, отвред се втурнаха скритите в засада легионери.

— Баритус! Баритус!

Дори така изненадан, Дизатралис не изгуби присъствие на духа. Изтрезня мигновено. Защото беше стар воин, видял и патил. Попадал бе в стотици засади, устройвал бе други стотици засади. Той закрещя заповедите си, престрои невероятно бързо бойците си за отбрана.

— Баритус! Баритус!

Заехтя отстрани, отзаде им. Бяха обградени отвред.

И това не отчая опитния воин. Като че ли тъкмо в решителните мигове, при крайна опасност показваше кой е той и на какво е способен. Един поглед му бе достатъчен да прецени, че все пак между върбалака и настъпващите от юг легионери е останала още незаета пролука.

— След мен!

И се хвърли нататък. Посече неколцина римляни, които опитаха да осуетят намерението му, и се отдръпна да прикрива отстъплението на дружината си.

Когато носилката на Спартак премина покрай него, римските манипули налетяха като побесняла лавина от желязо и дива ярост. Започна сечта. Разпръснатите траки навлязоха в реката — единственото им спасение, която повлече надолу и мъртви, и живи.

Някакъв легионер, по-дързък от другите, разпознал в носилката тракийския резос, се спусна да го прободе с копието си. Ала насреща му се изправи Фертракс. Той протегна напред щита си. Тоя път щитът не издържа, строши се на няколко отломъка. И полетялото копие вместо в тялото на Спартак се заби в гърдите на гала. Той се строполи върху носилката.

Последното, което чу Саине, бяха неразбраните думи на умиращия:

— Спартак… Разплатих ти се… Приживе… Една глътка вода в мината струва… Много скъпо… Много…

Саине се свести. Отвори очи. Отначало не си припомни нищо, объркана, слисана. Какви бяха тия трупове край нея? Какво диреше тя сред тях? Съзнанието й се възвръщаше съвсем бавно. Като халките на разкъсана верига взеха да проблясват в паметта й отделни събития.

Изведнъж тя се надигна, припомнила си всичко. До последната подробност. Бягството, засадата, придошлата река…

А Спартак? Къде беше Спартак?

С олюляна стъпка, хванала с ръка главата си там, където я бе ударил снощи вражият камък, тя пристъпи между труповете. Трябваше да бърза. Защото се разсъмваше. И римляните щяха да дойдат за своите мъртъвци. Длъжна беше да го намери преди тяхното идване. Навеждаше се, вглеждаше се потресена в познатите изцъклени очи, обръщаше на гръб захлупените възнак трупове.

И с всяка крачка надеждата й нарастваше. Нямаше го! Докато не видеше трупа му, все имаше надежда. Избягал е… Но не! Къде ще бяга? Та нали тя го упои! Оставаше й само едно упование — да го е спасил Дизатралис. И Дизатралис не беше сред убитите.

Така достигна реката. Водата вече се бе отдръпнала в коритото си, утаила върху залените брегове цяла педя тиня. А от клоните на върбите висяха като лишеи цели ръкойки треви и слама да напомнят за отминалата стихия. В калта се валяха безброй трупове на хора и животни.