Петър Бобев - Гладиаторът

Войната си беше война. Тя си имаше своите богове. Имаше си богове и земята, които казваха кога да бъде зима, кога пролет, кога да се сее, кога да никнат посевите, кога да зреят. Земята не чакаше. Докато мъжете се мъкнеха зажаднели за кръв подир Спартак, нарамили копия и ромфеи, жените и старците, та и децата не спираха своята работа, нагърбили се и с мъжките работи. Оряха, копаеха, пасяха стадата. Ей там, на рътлината, дружина девойки скубеха лена, наблизо белобрад старец заораваше баклата да натори нивицата си, малко по-нагоре няколко бабички плевяха изкласилите жита.

Небето беше причерняло от заранта. До обяд стана съвсем ясно, че ще вали. Кълбести облаци се търкаляха над планините като понесени от вятъра гигантски руна. А по тях се открояваха белите градоносни повлекла като оскубаните по тръните кичури вълна. Двама старци опъваха със съсухрени ръце лъковете срещу небето, дано уплашат бога на гърма и бурята.

Не им се удаде. Саине едва ги отмина и градушката зачатка. После сякаш отгоре й се срина сипей от лед, сякаш легион прашници едновременно запокитиха насам вместо камъни ледени топчета, едри като яйца. Девойката се свря под един стар чинар да запази и себе си, и добичето от небесния гняв. Докато преброи до десет, и земята побеля, застлана с леден чакъл, примесен с обрулени вейки и листа. Наоколо се разпълзяха мътни порои от тиня и лед. Захладня.

Ала както връхлетя бурята, тъй си и отиде. Отгърмя нейде към Донакс. Саине махна с ръка. Да върви нататък, да шиба по камънаците, само да пощади човешкия труд!

Не го пощади. Грешен беше този свят. Сърдити бяха боговете. Където минеше, девойката виждаше полегнало просо, коноп, ленища, обрулени овошки и от плод, и от шума, сякаш след листопад. И оклюмали, също обрулени от съдбата старци и жени, които бяха наизлезли да видят отмъщението на боговете.

До Стримон беше все така. Девойката прегази реката през брода и продължи. А отвъд като че ли ни зърно не беше паднало. Градушката бие до слог — тъй казваха старите.

Най-сетне го настигна. Спартак крачеше пред пъстрата си армия, нараснала отново — след като плячкаджиите се бяха върнали пак при него, докарали със себе си нови множества жадни за бой и грабеж; след като отвред се стичаха към него непокорните траки от други племена, отказали да се подчиняват на подчинилите се напълно на Рим резоси; след като навред по пътя му въстаналите роби тичаха да го посрещат със заграбеното оръжие на господарите си.

Спартак я изгледа недоволно.

— Тук не е твоето място, Саине!

— То е там, където си и ти! — отвърна му дръзко тя.

Лицето му омекна.

— Чака ни кръв, Саине! — рече той. — Прибери се в храма! Там ще дойда!

Тя се наведе и пошепна на ухото му. Досещаше се, че не биваше да го чуят всички, да не създава смут и тревога.

— Апиус Клаудиус Пулхер, консулът, е пратил цял легион да ти отреже пътя за връщане.

— Знам! — отвърна кратко той. — Какъв предводител съм, ако не науча това?

— Тогава защо упорствуваш? Нашата сила е в планината.

— Който се е наел да мери сили с Рим, е длъжен да се бие навред, където може да срещне римляни.

Той също се наведе до ухото й.

— Слушай, Саине! Кохортата на Маркус Красиниус Алвио има почивка. Останала е на лагер. Бързам да я нападна, докато преторът си губи времето с проходите на Орбел. Да взема медальона. Без огъня на Анибал не ще успея…

Тя стисна ръката му.

— Остави го сега! Да се върнем, докато не е станало късно! Ще се крием там. Орбел не допуска чужденци. Ще бъдем все заедно, ако трябва, ще умрем заедно…

Той поклати глава.

— На тоя свят човек не идва току-тъй. Идва да свърши нещо. И си отива. Тъй както отива на нивата да оре или в гората на лов. Нито моят живот сам за себе си е ценен, нито чуждият. Ценна е целта, на която служат.

Девойката прошепна глухо:

— За мен е ценен само твоят живот. Нищо друго! Боя се за теб!

— Страхува ли се човек, когато се връща от гората с дивеч? Защо тогава го е страх, когато се връща от тоя живот, временния, към другия — вечния?

Тя почти изплака:

— Не искам да умреш!

— Аз също жадувам безсмъртие, Саине. И знам, безсмъртен е този, който остави име в историята. Тъй казват елинските философи.

— Историята се пише от победителя, Спартак. Ще запише ли и твоето име? Или ще те оклевети?

Той я погледна замислен.

— Ако победим, ще я пишем ние. Ако бъдем победени… тогава защо ни е история?

Дизатралис дотича с коня, скочи от седлото и приближи до Спартак.