Малко преди финиша Фортуна невероятно се засили. Ервин викаше като луд:
— Добре, Фортуна! Отлично, Фортуна! Давай, давай, давай!
Също и множеството крещеше все по-високо: „Фортуна, Фортуна!“.
После през публиката мина един-единствен заключителен вик и Тим разбра — Фортуна бе победила! А господин Лефует също бе победил.
Впрочем Тим затова бе и седнал настрана, с надеждата да срещне господин Лефует. Но изпод малкото карирани каскети, които видя, го гледаха непознати лица.
Лефует никакъв не се виждаше. (Въпреки това обаче — макар и вече не кариран — той се намираше на хиподрума. Няколко пъти той огледа отдалече с присвити очи лицето на Тим.)
Ервин дотича запъхтян:
— Спечелихме! Дай фиша, Тим!
Но Тим задържа фиша в ръката си и почака, докато хората пред гишето се разотидоха. Чак тогава отиде да си вземе печалбата — чисти две хиляди марки!
— Спечелихме доста пари — каза той и подаде парите на мащехата. — Трябва да са две хиляди марки.
— Преброи ли ги, Тим? Мислиш ли, че не са те излъгали?
— Сигурно са толкова — възрази момчето.
— Дрън-дрън! Ягидайтука, дагипреброя!
Тя почти изтръгна парите от ръката на момчето, преброи банкнотите, сбърка, пак ги преброи и каза накрая:
— Точно са! Две хиляди марки!
И тогава изведнъж всички се смълчаха. Мащехата бе се втренчила в пачката банкноти в ръката си, Ервин стърчеше до нея с отворена уста, а Тим си беше със своята обикновена сериозна физиономия.
Най-после мащехата наруши мълчанието:
— Квошаправим сега с всичкитетия пари?
— Не знам — каза Тим. — Те са твои.
Тогава мащехата изведнъж се разплака. Не се знаеше — от радост ли, от изненада ли, от затрогване, или от всичко това заедно. Тя разцелува момчетата поред, обърса си очите с носна кърпичка и каза после:
— Елате, деца! Това трябва да се отпразнува!
И ето че Тим отново седеше под кестена в градината на ресторанта, където бе седял с баща си, с мошениците, а накрая и с карирания господин.
Мащехата бе станала весела и бъбрива:
— Тъазсизнаех, че Тим сиима съвсемспециални причини да заложи нафортуна! Голямгявол симити!
И тя го ощипа по ушенцето. После поръча сладкиши и лимонада. Но не медени пасти.
Ервин приказваше за електрически детски железници и кафяви обуща с гумени подметки. Само Тим седеше мълчалив като риба край тях — едно момче, което не можеше повече да се смее.
Седма кола
Бедният богаташ
Отсега нататък Тим трябваше да ходи всяка неделя с мащехата си и Ервин на конните състезания. Това не му беше никак приятно. Понякога той се преструваше на болен. Друг път се измъкваше в неделя сутринта от къщи и се появяваше отново чак вечерта. Тогава мащехата и Ервин отиваха сами на състезанията. Но двамата нямаха късмет. В най-добрия случай печелеха по някоя и друга марка.
Затова те го принуждаваха да ходи все по-често с тях и да залага все по-големи суми. Скоро той бе вече познат на всички в хиподрума, като някое шарено куче, а късметът му стана пословичен. За щастливите печеливши казваха: „Той има късмет като Тим“.
Впрочем момчето нареждаше нещата така хитро, че веднъж да печели повече, друг път по-малко. Ако заложеше например на някой кон, на който бяха заложили вече много хора, тогава и печалбата не излизаше голяма. Заложеше ли обаче на неизвестен кон, на който почти никой не залагаше, тогава той спечелваше цели купища пари.
Мащехата, която отначало заяви, че всичките пари принадлежали на Тим и че тя само му ги съхранявала, скоро започна да говори за „нашите печалби“ и за „нашите пари“, и за „нашата банкова сметка“. Тим никога не получаваше от нея повече от мъничко джобни пари. И все пак момчето успя да спести от тях за един мраморен надгробен паметник. Тая сума той си сложи настрана. Бе я разменил срещу книжни пари и скри банкнотите в стенния часовник, в който случайно бе открил двойно дъно. То се отваряше, като се вдигнеше горната част на часовника.
Мащехата се главозамая от многото неочаквани пари. Скоро в малката уличка нейните врагове бяха толкова, колкото и хората, които живееха там. На своята стара приятелка, с която си пиеше кафето, тя каза направо в лицето, че била много лошо облечена и че не можела повече да се показва с нея на улицата. (Но явно никак не й идваше наум, че би могла да купи една рокля на своята много по-бедна приятелка.) Критикуваше пред всички сладкишите на госпожа Бебер и започна да купува много по-скъпи сладкиши от една сладкарница в центъра на града. (А че госпожа Бебер цели седмици наред й бе давала камари от сладкиши на вересия, това изглежда бе забравила.)
Читать дальше