Джеймс Крюс - Тим Талер или продаденият смях

— Но аз няма да постъпя в никакво бюро за залагания. Искам моряк да стана! — отвърна Тим.

Мащехата най-напред се ядоса, после се разгневи, а накрая започна да плаче, като викаше, че той искал да я изостави, та на старини да нямала пари и да бъдела принудена да проси, че искал да направи нея и Ервин нещастни, а сам да станел богат човек и че изобщо той никога не бил държал за семейството си. Та той даже не можел повече да се смее!

Последните й думи засегнаха Тим по-тежко, отколкото мащехата предполагаше. Кръвта нахлу в главата му. Би предпочел веднага да избяга нанякъде. Но откакто загуби смеха си, бе придобил такава способност да се владее, че това беше направо тревожно за едно момче на неговата възраст. И сега той съумя да запази хладнокръвието си така, че мащехата не забеляза нищо друго, освен червенината на лицето му.

— Дай ми другата неделя пак толкова, както тогава, когато залагах последния път — каза той. — Може би ще спечеля много пари.

И преди още мащехата да бе дала съгласието си, Тим излезе от къщи, изтича към реката, седна на една отдалечена крайбрежна пейка и се опита да потисне вълнението си. Но сега това не му се удаде. Той се разплака. А понеже се мъчеше да не плаче, хълцането още по-дълбоко го разтърсваше, та накрая той се отдаде на отчаянието си. Така постепенно плачът и хлипането утихнаха и четиринадесетгодишното момче започна хладно и спокойно да разсъждава за бъдещето си.

Тим реши да заложи следващата неделя пак на някой кон, който е слаб и няма никакви изгледи да победи, та по този начин да спечели голяма сума. Парите щеше да получи мащехата и тогава той щеше просто да ги зареже — нея и Ервин — и да побегне накъдето му видят очите. Може би ще постъпи като юнга на някой кораб или пък някъде другаде. За пари нямаше да бере грижи. Навсякъде имаше лотарии и тото, и други начини за залагания. А богатства не му трябваха — той знаеше сега това, — те не му доставяха никаква радост. Беше продал своя смях срещу нещо, от което съвсем нямаше нужда.

Но на тая крайбрежна пейка момчето реши и нещо много по-важно: да си възвърне своя смях. Щеше да тръгне подир своя смях. Щеше да тръгне да търси господин Лефует и да го намери, където и да се е скрил по широкия свят.

Щеше да бъде хубаво, ако си имаше някого — дори някой случаен пиян каруцар или полулуд скитник — комуто да разкаже за своето решение. И най-тежките неща стават по-прости, по-малко болезнени, когато ги споделяме с друг човек. Но на Тим не бе позволено да говори с никого за своята беда. Той трябваше като мида да се затваря в себе си. Едно парче хартия, което лежеше сега в двойното дъно на стенния часовник, го превръщаше в най-самотното и най-тъжното момче под слънцето.

В това настроение той си спомни за баща си и спестените пари за мраморния надгробен камък. И реши още нещо: преди неговото бягство баща му трябваше да се сдобие с плоча на гроба си. Тим знаеше, че ще има трудности и разправии, но щеше да се наложи.

И успокоен, той стана от пейката. Имаше ясни планове, които трябваше да осъществи. А плановете му вдъхваха сили.

Когато настъпи неделята — последната, която Тим прекарваше в родния си град — още на закуската можеше да се види колко се вълнуваше мащехата. Тя бе сварила особено силно кафе, което лакомо поглъщаше, а не ядеше почти нищо. Беше дала на Тим повече пари, отколкото той бе й поискал. Бе облякла най-скъпата си официална рокля и приготвила наметката си от лисичи кожи.

— Многосъмлюбопитнадалище спечелим — крякаше тя като гъска. — Знаешливеченакой конщезаложиш, Тим?

— Не — отвърна, вярно на истината, момчето.

— Амакак, че немислишливечезатова?

— Тим си знае работата — намеси се Ервин. Успехите в залаганията на неговия заварен брат го изпълваха колкото със завист, толкова и с респект.

След закуската тримата се отправиха с такси за хиподрума. Като стигнаха, мащехата веднага се запъти към гишетата за подаване на фишовете, но Тим каза, че му било нужно малко да се поогледа, да послуша какво се говори за различните коне. Мащехата и Ервин одобриха това и му позволиха самичък да се пошляе в навалицата, за да подслушва разговорите. На хиподрума го бяха почти забравили, защото не бе идвал вече цяла година. Но някои хора все пак го познаха и шепнешком го сочеха на другите. А някакъв мъж с къдрава кафява коса и остри воднистосини очи проявяваше особен интерес към момчето. Той го обикаляше, както куче обикаля около господаря си, наблюдаваше го колкото постоянно, толкова и незабележимо, а накрая застана до него, когато Тим изучаваше табелката с имената на конете.