Джеймс Крюс - Тим Талер или продаденият смях

— Къдемождасеезапиляло туймомче? Напоследъкетакъв странен.

Гласовете се загубиха във вътрешността на апартамента. Тим чу още Ервин да пита: „Сега много ли сме богати“. А острият глас на мащехата каза нещо като: „… и четиридесетхиляди!“.

„Е — помисли си Тим хладно и спокойно. — Тогава двамата нямат повече нужда от мене.“

Той напусна килерчето, отвори и затвори външната врата толкова тихо, колкото бе възможно, промъкна се долу под прозорците, покрай стената до отсрещния парк и хукна колкото му държаха краката към гробището, в източния край на града.

Чак когато дебелият мустакат пазач на гробището го спря на входа и го запита за номера на гроба, на Тим му стана ясно, че сигурно е попаднал на погрешен адрес с искането си за мраморен надгробен камък. Все пак той реши да направи опит. Запита:

— Мога ли да поръчам при вас един мраморен надгробен паметник?

— Мраморът не е разрешен при нас. Разрешено е само от пясъчник — измърмориха големите мустаци. — Освен това каменарят не работи в неделя.

Изведнъж на Тим му хрумна нещо много дръзко:

— Искате ли да се хванем на бас, че моят баща има паметник от мрамор? На него пише със златни букви: „От твоя син Тим, който никога не ще те забрави“.

— Ще загубиш баса още преди да си го сключил, момко.

— Въпреки това се обзалагам. По на един шоколад. — Тим бе зърнал един шоколад върху прозоречната дъска на портиерската будка.

— Че имаш ли пари за цял шоколад?

Тим измъкна своите банкноти от палтото си, показа ги:

— Ще се обзаложим ли сега?

— Най-идиотският бас, който съм сключвал някога — измърмори пазачът на гробището. — Е хайде, от мен да мине!

Те подкрепиха баса с един удар на палците си и тръгнаха през огромното, приличащо на парк гробище към гроба на господин Талер.

И още отдалече видяха трима мъже в работни дрехи край гроба. Дебелият пазач ускори крачките си.

— Ама това е… — пръхтеше той като морж и вече почти тичаше.

На гроба тъкмо бе поставен един нов-новеничък паметник. От мрамор. Върху него със златни букви стояха името на бащата и двете дати — рождената и тази на смъртта му. А под тях пишеше: „От твоя син Тим, който никога не ще те забрави“.

Работниците ни най-малко не обърнаха внимание на крясъците на пазача. Те му показаха няколко документа, които доказваха, че този паметник е поставен напълно законно. Имаше дори специално разрешително паметникът да бъде от мрамор. Пазачът тъкмо бил малко задрямал, когато дошли мъжете, та те решили да не го будят.

— Впрочем — добави единият от тримата — разноските щели да бъдат платени от някой си Тим Талер.

— Точно така — каза Тим. — Ето ви парите!

Той ги извади за втори път и ги наброи в ръката на единия от работниците. Останаха му само петдесет пфенига 1 1 Пфениг — германска стотинка, една марка има сто пфенига. — Бел.пр. .

Гробищният пазач се повлече ръмжейки към будката си. Работниците прибраха инструментите, чукнаха козирките на шапките си за сбогом и също си отидоха.

Тим остана със своите петдесет пфенига и с един странен договор самичък пред гроба на баща си. И разказа на един мъртъв всичко, което много му се искаше да разкаже на някой жив човек.

Накрая той замълча, огледа още веднъж надгробния паметник, който много му се хареса, и каза:

— Ще дойда пак, когато ще мога да се смея. До скоро… — Но се стъписа и добави: — Дано да е до скоро!

При портиерската будка той получи шоколада от ядосания пазач и с последните пари си купи билет за трамвая. Накъде щеше да пътува, още не знаеше. Знаеше само, че сега ще тръгне да търси карирания господин, за да си възвърне продадения смях. (А не знаеше, че зад единия ъгъл на гробищния дувар някакъв кариран господин плащаше за втори път на тримата работници, понеже те бяха набожни хора и държаха да им се плати двойно тая греховна неделна работа.)

Трамваят беше почти празен. Освен Тим вътре седеше един възрастен, пълничък господин с ведро топчесто лице. Той запита момчето за къде пътува.

— За гарата — отвърна Тим.

— Тогава трябваше да си вземеш билет с прекачване. Тоя трамвай не пътува за гарата. Сигурен съм, защото и аз отивам на гарата.

Тим, който държеше шапката на коленете си, усети по пръстите си шумоленето на договора. Изведнъж му хрумна да почне да сключва най-всевъзможни и безсмислени облози. Ако загубеше някой от тях, може би би си възвърнал по този начин смеха. И той каза: